На другия ден Чосър пътуваше на юг с Гияк и свитата му. Беше дал дума да не се опитва да бяга, затова не го охраняваха строго. Няколко дни яздиха усилено, за да стигнат до крепостта на Гияк в Аквитания. Пътуваха и на Коледа, сутринта се отбиха в един параклис, пристигнаха в имението точно на Нова година. Чосър се чудеше на интереса на благородника към него, тъй като той надвишаваше големината на възможния откуп (пък и щяха да платят не на Гияк, а на неговия роднина). Графът очевидно изпитваше добри чувства към своя пленник, може би заради преждевременната му зрелост. Той беше десетина години по-възрастен от Чосър. Баща му беше загинал по време на чумната епидемия през 1349 година и тъй като нямаше живи братя, графът беше поел управлението на Гияк и принадлежащите му земи.
Може би разположението му към Джефри и неговите сънародници се дължеше на факта, че бе прекарал известно време в Англия. Всъщност баща му починал, докато той се бе забавлявал в английския двор. По свои думи, Анри дьо Гияк водил приятен живот, слагайки безсъвестно рога на други мъже и посявайки семето си в плодородната почва. Беше намекнал и за по-лоши неща. Но смъртта на баща му (и съзнанието за новите отговорности) го отрезвили и, както каза на Чосър, това усещане се засилило при завръщането му. Едва не се удавил, когато корабът му потънал. По случайност достигнал до брега на Бретан. Бил единственият оцелял. Един беден рибар рискувал живота си, за да го извади от вълните. „Казвам ти, Джефри, тогава обещах на Бога, че ако се спася, ще живея по-добре. И за разлика от много хора, които забравят подобни обещания, щом се озоват в безопасност, аз удържах на думата си.“ Чосър не се съмняваше, че щом Дьо Гияк е решил нещо, ще го направи. Всяко негово обещание беше отправяно не толкова към Бога, колкото към самия него.
Застанал на люлеещата се палуба на „Сейнт Томас“ Джефри Чосър си припомни Анри дьо Гияк. Гасконецът не беше красавец. Нисък и много мургав, той му напомняше на един от работниците, които разтоварваха бъчвите с вино на кея на Темза близо до къщата им. Гияк се чувстваше най-добре на седлото. Ловът беше неговата страст. Беше решителен и горд човек, държеше на своето достойнство и това на рода си.
А и Розамонд дьо Гияк…
Но Чосър не можа да насочи мислите си към нея. Рязко движение на кораба го накара да се вкопчи в близкото платно и го върна в настоящето. „Сейнт Томас“ беше тромав и неповратлив съд, който се носеше като чиния по водата. Той забеляза, че Алан Одли и Нед Кейтън са изчезнали, макар повечето от останалите пътници да бяха още на палубата. Поклонниците разговаряха с търговеца, монахът още четеше книгата си, проститутките разтриваха настръхналите си рамене, за да се сгреят. Войниците бяха легнали на палубата и се опитваха да поспят. Франция вече не беше само тънка линия на хоризонта, а бе започнала да придобива очертания.
Усещането, че е следен, което не го беше напускало от няколко дни, беше станало привично като тъпа болка, която вечно присъстваше, ако нещо друго не занимаваше ума му. Но той се отърси от него и погледна към приближаващия се бряг.
От другата страна на палубата мъжът в монашеското расо наблюдаваше как Джефри Чосър още веднъж оглежда спътниците си. Наблюдателят беше наблюдаван. Може би този чиновник не беше толкова невнимателен, колкото мъжът беше предположил, а предпазлив и бдителен. Бе се загледал малко по-продължително към групата дръвчета, където мъжът се беше скрил сутринта — поглед, който имаше последствия, макар и не за Чосър. Въпреки това човекът с монашеските дрехи не смяташе, че в поведението на жертвата му в момента има нещо необичайно. Лицето й не издаваше нито подозрение, нито боязън.
За всеки случай мъжът гледаше да скрива своето лице с качулката на наметката си. Не можеше да позволи да го видят с непокрита глава. Естествено, нямаше тонзура и отсъствието й веднага щеше да разкрие, че не е истински монах. Въпреки това рискът да се преоблече си струваше, тъй като монашеското расо беше също толкова сполучлива маскировка, колкото и бронята, когато не искаш да привличаш вниманието. Приказливият търговец се беше опитал да го заговори, но мъжът само бе вдигнал глава, бе му се усмихнал, оголвайки зъби и беше подновил четенето си. В джоба на расото бе открил книга и преценявайки, че сигурно съдържа молитви или някакво друго благочестиво четиво, внимателно я изучаваше. Подобно на фалшивия кралски печат и документ, които носеше, явно и тя беше на латински. А може би изобщо не беше това, за което я смяташе, а сборник с мръсни стихчета. Чувал беше разни истории за монасите. Идеята го развесели, но той задържа поглед върху страницата, вдигайки очи от време на време към големите вълни, които непрестанно се разбиваха в носа на „Сейнт Томас“.