Щастието му се беше усмихнало, когато един от монасите от Maison Dieu бе поел към горичката, където се криеше мъжът. Това стана, малко след като чу викове на двора (не чу думите, но предположи, че са открили тялото на Питър) и след като Джефри Чосър и двамата младежи бяха тръгнали с багажа си към пристанището, което се намираше на няколкостотин метра от тях. Мъжът трябваше да ги следи, но не можеше да се покаже от скривалището си толкова скоро, за да не би мастър Чосър да се обърне и да го забележи. Затова наистина беше щастие, когато монахът се приближи до него. Е, не и за монаха. Какво ли беше възнамерявал да прави там? Един Бог знае. Да се изпикае, или да каже молитва?
— Братко Джеймс? — беше казал мъжът, излизайки наполовина от сянката на дърветата. Преди да се усети, му беше хрумнал план. Най-добрите планове се раждаха така — изникваха внезапно в главата му.
Монахът се стресна и погледна с присвити очи към него. Слънцето го заслепяваше.
— Брат Джеймс? Не, аз съм Брат Хюбърт.
— Няма значение кой си — каза мъжът. — Трябва да говоря веднага с брат Джеймс или брат Стивън.
— Не разбирам — каза монахът на име Хюбърт и вдигна ръка, за да засенчи очите си. Качулката му беше свалена. На главата му лъщеше прясна тонзура. Беше доста млад и висок горе-долу колкото мъжа.
— Работи ли в конюшните ви едно момче на име Питър?
— Мисля, че да. Какво е станало?
Очевидно монахът още не знаеше за смъртта на Питър. Това беше хубаво.
— Нещо ужасно се е случило с него — каза мъжът. — Ела да видиш.
Той бързо се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава, после хвана брат Хюбърт и почти го завлече сред дърветата. Дали защото монахът беше изненадан, или защото бе се успокоил, чувайки познатите имена на своите братя, но той позволи да бъде изтеглен във влажната, хладна горичка. Погледна към земята. Очите му още не се бяха настроили към сянката.
— Нещо ужасно — повтори мъжът, макар усмивката да противоречеше на думите му. — Горкият Питър.
— Къде е?
— Не долу, а горе!
Той вдигна лявата си ръка и посочи към мястото, където слънцето блестеше през клонките и младите листа. Изчака, докато брат Хюбърт погледна нагоре, почти точно над главата си.
— Виждаш ли го?
— Питър ли?
— Да.
— На това дърво?
— Не, в небето. Виж сам — каза мъжът, замахна с дясната си ръка с изпъната длан и пръсти и удари оголеното гърло на монаха.
Само две минути по-късно мъжът излезе от горичката. Пътуваше без багаж и му беше лесно да си присвои чужди дрехи и самоличност. Тръгна бързо, поправяйки в движение расото и качулката. Скоро видя Чосър и другите. Дори мастър Чосър да имаше някакви подозрения, и да се обърнеше сега, нямаше да се обезпокои при вида на един от светите братя, отправил се към пристанището. Мъжът, който беше решил, че поне до вечерта ще се нарича Хюбърт, брат Хюбърт, беше почти разочарован, че Чосър не се обърна.
Той видя как тримата мъже се качват на „Сейнт Томас“ — макар първоначално да се бяха насочили към друг кораб — и изчака докато група поклонници мина пред него. После ги изпревари, мина по нестабилното мостче, плати набързо и зае мястото си близо до носа, докато капитанът се занимаваше с новите пътници. Книгата в джоба на Хюбърт му беше добре дошла, защото му осигуряваше благовидно занимание по време на пътуването. Дясната му длан пулсираше от удара, нанесен на брат Хюбърт, а преди това и на Питър. Но новият Хюбърт почти бе забравил за тяхната смърт и умът му работеше върху план за следващите няколко часа, дори когато изглеждаше потънал в четивото си или хвърляше поглед към бушуващите вълни.
5.
„Сейнт Томас“ пристигна в английското пристанище Кале късно следобед и тъй като приливът започваше, успя да мине през протока между пясъчните дюни, защитаващи града като преплетени ръце. При отлив би се наложило да изчака в открито море до сутринта. В южната част на протока се издигаше крепостна кула, която защитаваше входа към пристанището и която Чосър не помнеше от предишното си посещение. В ярката светлина откъм морето бойниците на кулата изглеждаха като изрязани от бяла хартия. По тях се виждаха войници. Те гледаха с безразличие как корабът се плъзга покрай тях с прибрани платна и моряците го насочват с върлини встрани от пясъчните наноси от двете страни. Когато премина протока, „Сейнт Томас“ прекоси естуара към стените на пристанището.