То беше пълно с кораби, бойни и търговски, акостирали точно под стените, сякаш търсейки сянката им. В сравнение с разпиляния и разнебитен Дувър, Кале изглеждаше събрано малко градче, добре укрепен остров с блата от трите страни и морето от четвъртата. Заобикалящите го земи на няколко километра във всички посоки бяха английски. Наричаха тази територия „Английската област“. Тук сънародниците на Чосър бяха оставили своя отпечатък. Но като всеки отпечатък и той можеше да бъде изтрит; точно това правеше толкова рисковано положението на Кале и половин дузина други крепости на границата на Английската област като Сангат и Марк. Нужен беше само един решителен френски крал, който да възстанови онова, което смята, че му принадлежи законно. Може би точно този риск определяше атмосферата, която се усещаше още преди да слезеш от кораба — смесица от вълнение и страх.
Чосър изчака всички други да слязат от кораба, преди да ги последва с Одли и Кейтън, които бяха излезли изпод палубата с вид на хора, които са тръгнали на следобедна разходка. Но бледите им лица контрастираха с поведението им. Чосър наблюдаваше как държавните чиновници, търговецът, поклонниците и останалите пасажери се отдалечават. Чувстваше се по-щастлив или поне по-сигурен, когато никой не стоеше зад гърба му. Но въпреки всичко не можеше да се отърси от усещането, че го наблюдават.
— Сега какво, Джефри? — попита Алан Одли, когато отново бяха стъпили на твърда земя. Гласът му прозвуча унило.
— Ще чакаме.
И те зачакаха насред тълпата на кея, почти оглушени от крясъците на английски, френски и фламандски. Чакаха и гледаха как търговецът се суети около малката макара, с която разтоварваха платнените чували от трюма, за очевидно раздразнение на мъжете, които я задвижваха. Изчака, докато войниците от гарнизона се строиха що-годе прилично под заповедите на един от тях и минаха през градската порта. Пропусна и капитана на кораба с китовата уста, който, залитайки, мина по подвижния мост на „Сейнт Томас“, прегърнат от двете проститутки.
— Мастър Чосър?
Мъж с тъжно изражение изневиделица се беше появил на кея пред тях. Без да изчака отговора, той натъртено произнесе нещо, което се стори странно на Одли и Кейтън.
— „Бягай от тълпата…“
— „… и с истината живей“ — отвърна Чосър.
След тази размяна на реплики двамата си стиснаха ръце.
— Казвам се Роджър Холи — представи се непознатият. — Добре ли пътувахте?
— Не искам да те обидя, приятелю — отвърна Чосър, — но ми задай този въпрос, когато се приберем у дома.
— Намерил съм ви стая. Не беше лесно, в момента градът е претъпкан. Беше последната свободна. „Овенът“ не е от най-добрите странноприемници в Кале, но не е и от най-лошите.
— Така няма да бием на очи.
— Ти може би, но не знам за приятелите ти — каза Холи и погледна към Одли и Кейтън. Те все още носеха бродираните си връхни дрехи, вече поизмърсени от пътуването.
— Те се държат много добре — каза Чосър. — Един ханджия в Кентърбъри може да го потвърди.
Той представи Холи на Нед и Алан, които изглеждаха малко смутени след споменаването на кентърбърийския хан, и тримата мъже си стиснаха ръцете.
На път за града Холи им обясни, че освен това е разпитал кога отплува следващия кораб за Бордо. Той беше твърде приказлив и очевидно се стараеше да се хареса. С тази настойчивост и големите си тъжни очи той приличаше на куче. Каза, че Чосър и приятелите му имали късмет. Не само имало кораб — „Арверагус“, който тръгвал на другата сутрин, но той бил и част от въоръжен конвой, който придружавал флотилия от Бордо и трябвало да се върне незабавно.
— Тази, която кара виното ли? — попита Алан.
— Не, тя идва през октомври — отвърна Холи. — Това беше специален конвой. Някои от дамите и господата, които живеят на юг са малко… притеснени от начина, по който се развиват събитията. И тъй като имат ценни вещи, желаят да ги пренесат в Англия, за да са на сигурно място.
— Това не е добър знак — каза Чосър.
Холи беше прав за града. Улиците бяха препълнени с хора, навсякъде имаше войници и по сергиите и магазините цареше оживление, макар че денят беше към края си. Посрещачът им ги поведе по обиколен път към една странична уличка, където се намираше ханът им „Петкракият овен“. На избелялата табела беше изобразен овен с мръсно руно.