Хюбърт сви рамене, но не каза нищо.
— Търговията с вино е удобно прикритие.
— Предполагам.
— Всъщност и аз дойдох тук по важна работа — каза другият и се почеса по носа.
— Така ли? — попита Хюбърт.
— Шшшт! — каза Роджър.
— Тогава няма да те разпитвам. Наричай ме Хюбърт.
— А аз няма да ти кажа… Хюбърт. Честно казано, не мога да ти кажа. И мен ме държат на тъмно.
— Само те използват — каза Хюбърт, усмихвайки се с леко съчувствие.
— Да, като момче за всичко — да им намирам стаи, да им уредя пътуването с кораба. Големци от Лондон!
— На кой кораб?
— „Арверагус“.
— Знам го. Пътува за Кадис.
— За Бордо, приятелю. Тръгва рано сутринта.
— А къде са отседнали големците от Лондон?
— Защо се интересуваш? — попита Роджър Холи и присви леко големите си очи. Хюбърт разбра, че не е толкова пиян, колкото изглеждаше.
— Защо се интересувам? Защото без съмнение са ги настанили удобно, щом са големци от Лондон. Някъде, където и аз бих могъл да отседна. Аз също съм от Лондон. Голям и претъпкан град. Понякога ми се иска да избягам от тълпата…
Хюбърт остави думите си да увиснат във въздуха. С радост забеляза, че ръката на събеседника му замря, докато поднасяше халбата към устните му. Роджър Холи се обърна и погледна мъжа, седнал на пейката до него. Хюбърт наблюдаваше как отпи, а адамовата му ябълка заподскача от изненада.
— … и да живея в истина — отвърна най-накрая Холи. — Защо не го каза по-рано?
— Просто те изпитвах, за да видя колко ще издадеш, без да те разпитвам.
— Нищо не издадох, освен името на кораба.
— Така е, Роджър Холи. Можеш да бъдеш доволен от себе си. Ще те похваля.
— Значи пътуваш с Джефри Чосър и приятелите му, така ли?
— Не с тях, по-скоро ги държа под око. Но те не бива да го знаят. Такива са заповедите отвъд морето. Разбираш ли?
— О, заповедите отвъд морето са онова, от което най-много разбирам — каза Роджър.
— Но трябва да науча къде са отседнали.
— Щом ги следиш, как така не си разбрал?
— Изгубих ги в навалицата на кея — каза Хюбърт, като се усмихна и си помисли, че това е първата истина, която казва, откакто двамата бяха седнали в „Златната капка“. Стори му се, че Холи беше нащрек. Може би беше грешка да използва паролата. Хвърли поглед към адамовата му ябълка, която пак подскачаше, защото Холи отпиваше от ейла си, докато мислеше дали да отговори на въпроса му. Ако Хюбърт планираше да остане по-дълго в Кале, щеше да се наложи да вземе мерки срещу мастър Холи. Но след това, което бе чул, възнамеряваше да напусне града преди изгрев.
Роджър остави халбата си и каза:
— Чувал ли си за „Овенът с петте крака?“
— Звучи ми познато.
— Ще познаеш хана по табелата. Доста е странна.
— Опиши ми я, Роджър.
Половин час по-късно Хюбърт вече гледаше табелата. Не можеше да различи нищо от петкракия овен, освен бледо петно на дъска, която леко поскърцваше в сгъстяващия се мрак. Той се спотаи в един вход от другата страна на улицата. Тя беше празна и толкова тясна, че почти можеше да докосне стената на хана отсреща. Вечерният час беше минал. Ако стражата го откриеше, щеше да го разпитва. Но това нямаше да стане. Той не хранеше особено уважение към стражата, в който и град да се намираше.
Беше открил, че Чосър и спътниците му са настанени на приземния етаж от задната страна на хана. Не беше задавал повече въпроси на Холи, който се раздвояваше между желанието да помогне и подозрението. Преди да го остави в „Златната капка“, го беше заклел да мълчи.
— Въпросът е на живот и смърт — каза му той.
Ставаше дума за живота на Холи. Имаше късмет, че бе попаднал на него, след като загуби следите на Чосър и останалите по претъпканите улици на града. Рано или късно щеше да ги открие, но задачата се бе улеснила, когато отново съзря дребния човечец, когото беше видял да разговаря с Чосър на пристанището.
Хюбърт обмисли възможностите за действие.
Обичаше пожарите. Огънят беше чист и окончателен, огънят унищожаваше тайните. Веднъж му бяха поръчали да открадне накити от една лондонска вдовица, която живееше в хубава къща близо до Лъдгейт. Проникна в нея като прислужник. Вдовицата криеше накити в една от стаите, но той не успя да разбере в коя по-точно. Затова запали малък пожар. Сложи мръсни парцали в едно ведро, за да пушат колкото се може повече. Когато всичко приключи, вече беше разбрал къде са накитите, защото вдовицата бе хукнала към скривалището (зад една дъска от ламперията), за да ги спаси. След като опасността бе отминала, тя се върна с тях в къщата. Хюбърт — макар че по онова време не се казваше така — тайно беше наблюдавал всичко това, докато се правеше, че гаси пожара, който се беше разпространил извън ведрото. Беше изчакал няколко дни, преди да вземе златните брошки, игли и огърлици от тайника. Час по-късно ги беше предал на брата на вдовицата, който беше поръчал кражбата, и беше получил своя дял.