Пътуването беше уморително, понякога напрегнато. Чосър и останалите по-заможни пътници бяха настанени под квартердека, където имаше няколко малки общи каюти, тесни като килийки на медена пита, но далеч не толкова сладки. Те се оттегляха в това задушно и пълно с плъхове помещение, само за да спят или да се скрият от лошото време. Миризмата вътре беше още по-отвратителна, защото малките глинени съдове, които служеха за нощното облекчаване на пътниците или за повръщане на страдащите от морска болест, често се преобръщаха от нечий крак или от накланянето на кораба. Артилеристите спяха на ветровитата палуба, а стрелците — във вонящото помещение под надстройката на носа, което бе по-отвратително дори от онова под кърмата. Всяка група смяташе, че другите са по-зле настанени, затова всички бяха доволни.
Два пъти дневно прозвучаваше тръба и пътниците се събираха към неподвижно прикрепена към палубата маса, близо до кърмата. Там тези, които имаха пари, можеха да си купят чесън и лук, хляб и сирене, орехи и сушено месо. Нито едно от тях не изглеждаше много апетитно дори в началото на пътуването. Хлябът беше твърд, а орехите гранясали; повечето буци сирене бяха пълни с личинки, а нарязаното на ивици месо — жилаво като кожа. Виното беше прилично — нищо повече от това.
Времето се влачеше, докато пълзяха покрай крайбрежието на Пикардия, а после и на Нормандия, понякога губейки от поглед сушата. Отначало Чосър използваше принудителното безделие, за да чете любимия си Боеций. Мислите му често се насочваха към Филипа, Елизабет и малкия Томас. Когато се завърнеше при тях, семейството щеше да се е увеличило. Той помнеше мириса на мляко, който се носеше от последното новородено в ръцете на кърмачката. Помисли си за мъката на жена си при раздялата и му се прииска да може да върне времето, за да й каже всичко, което беше пропуснал.
Мислеше и за Розамонд дьо Гияк, тъй като всеки полъх на вятъра го приближаваше до целта.
Макар че беше пленник на съпруга й, Чосър прекарваше много време с нея. Тя беше няколко години по-млада от Анри, но по-висока от него и кожата й беше светла за разлика от неговото обветрено лице. Чосър беше очарован. Разговаряха за книги и поезия. С мъжа говореха за честта, с жената обсъждаха стихове за любов, красота и романтика.
Особено ясно Чосър помнеше Розамонд да рецитира едно стихотворение. Беше го направила, за да покаже превъзходството на стиховете, написани на френски, над английските. Той не бе й възразил, особено след като я чу. В стихотворението тя описваше красивите черти на въображаемо момиче, което след като споменаваше изящното си чело или белите си гърди, в края на всеки куплет питаше: „Красива ли съм аз?“ Думите бяха провокиращи, но зад закачката се усещаше нотка на молба, сякаш момичето — или самата Розамонд — се нуждаеше от увереност. Последният стих от последния куплет гласеше: „О, бях ли красива?“ и в гласа й се промъкна нова нотка, сякаш приемаше, че красотата й неизбежно ще повехне, може би не утре, но все пак твърде скоро.
Чосър се беше влюбил в Розамонд. За младеж като него беше почти неминуемо да се влюби в красива омъжена жена, само година-две по-възрастна от него. Така бяха правили рицарите в отминалите дни или поне тъй твърдяха легендите. Но неговата страст беше също толкова безнадеждна, колкото и техните. Дори повече, защото обикновено в рицарските истории краят беше щастлив или още по-добре — трагичен. В неговия случай не се случи нито едното, нито другото. Първо, Розамонд имаше деца — току-що беше родила първия си син след две дъщери, а децата обикновено не присъстват в легендарните любовни истории. И второ, Чосър дори не беше рицар, а само оръженосец, издигнал се йомен, докато Розамонд беше жена, израснала, гледайки през прозорците на замъка Гияк, откъдето погледът не стигаше до края на земите, владени от нейния съпруг. Жена, омъжена за един от най-могъщите мъже в Аквитания.