Въпреки това, когато откупът беше платен и Чосър трябваше да напусне владенията на Гияк, той написа поема за Розамонд. В нея се говореше за мъж, освободен от плен, който открива, че все още е пленник на любовта. Тъй като знаеше, че може би никога вече няма да я види, му беше по-лесно да излее мислите си на хартия. Успя находчиво да балансира противопоставянето на освобождаването си и любовния плен.
Остави стиховете в стаята на Розамонд така, че тя да не ги намери веднага. След това се беше чудил колко често е чела редовете му — дали многократно или просто ги беше погледнала и беше оставила листа, или може би дори го бе скъсала.
Джефри не знаеше какво е станало с Розамонд дьо Гияк. Естествено, тя щеше да бъде по-възрастна, както и самият той, и може би по-мъдра. Нямаше представа от чувствата й — може би никога не беше имал — и се чудеше дали у него все още гори искра от старото увлечение. Скоро щеше да разбере, макар че пътуването сякаш траеше цяла вечност.
Докато плаваха покрай брега към Аквитания, известно време те се радваха на благоприятен вятър и се разсейваха от неразбираемите викове на моряците към юнгите, които вършеха повечето работа. Но след като завиха зад нос Хага, времето се промени и те се оказаха в по-опасни води, в море, осеяно със скали, подобни на малки островчета. Въпреки всичко имаше нещо успокояващо в това доказателство, че наблизо има суша. За Чосър и спътниците му откритото море беше огромно водно пространство, където няма за какво да се хванеш. На „Аурелис“ свърши прясната вода и малката флотилия хвърли котва на един по-голям остров, където имаше много извори. Джак Дарт им каза, че имат късмет да са част от добре защитен конвой, тъй като обитателите на близкия остров Сарк имали навика да нападат уязвимите кораби. И този път не преувеличаваше. Когато се загледаха през ситния дъждец, през стотината метра вода, която ги разделяше от другия остров, те видяха фигури, изправени върху високите гранитни скали, мълчаливи и бдителни.
Известно време след това Джефри Чосър разказа една история на спътниците си. Нед Кейтън му беше поискал книгата на Боеций. Чосър се колебаеше да я даде на когото и да било и се измъкна с обяснението, че Нед трудно ще разчете почерка му.
— Самият аз трудно го разбирам — каза той, показвайки една особено грозно изписана страница. — А и защо ти е да я четеш, Нед? Нима търсиш утешението на философията?
— Нед търсеше нещо по-леко — каза Алан Одли.
— Тази не е много лека — каза Чосър облекчено и прибра книгата.
— Тогава ни разкажи нещо — каза Алан. — Някоя неприлична история или пък любовна. Нещо, с което това досадно пътуване да мине по-леко.
— История… сега пък искате история…
Точно това очакваха. Нали той беше поет, творец? Корабът се клатушкаше из бурното море, небето се смрачаваше. На сушата може и да беше лято, но не и в морето. Джефри Чосър напрегна ума си.
— Имало някога един младеж, който… Не, една млада жена, която… живеела на онзи бряг отсреща — започна Чосър и посочи към брега на Бретан, тъмна линия ниско вляво. — Името й било… Нека кажем, че името й било Доригена.
— Като на кораба ли? — Алан посочи с палец през рамо към кораба, който се виждаше зад кърмата.
— Да, това е хубаво име и за жена, и за кораб. Дори по-добро. Всъщност и другите ми герои ще бъдат наречени на нашите кораби. Доригена била благородна дама, наскоро омъжена. Мъжът, който я ухажвал и се оженил за нея, бил рицар на име… Арверагус, като този кораб.
— Естествено — каза Нед Кейтън.
— Арверагус положил много труд, за да спечели ръката й, мислел я за недостъпна и надменна. Но тя просто се държала така, както се предполагало, че трябва да се държи една дама през онези дни. И всичко се променило, когато се оженили.
— По-лошо ли станало? — попита Нед Кейтън.
— Обикновено е така, нали, Джефри? — каза Алан.
— В тази история нещата се подобрили, защото Арверагус и Доригена наистина се обичали. И когато се оженили, си дали обет. Обещали си…
Прекъсна го вик от наблюдателницата. Били забелязани няколко кораба — пред конвоя и по-близо до сушата, платната им вече били свалени заради влошаващото се време. Сега опасността се криеше не само в приближаващата буря, но и в тези непознати кораби. Всички на палубата, включително Одли и Кейтън, се струпаха на фалшборда или се качиха на надстройката над носа, за да виждат по-добре. Стрелците се надяваха да са френски, докато капитан Дарт мрачно сподели подозренията си, че са пирати. Но когато се озоваха между тях, разбраха, че е конвой, тръгнал от Аквитания — смесица от търговски и бойни кораби. Размениха си поздрави, отнесени от силния вятър.