„Арверагус“, „Доригена“ и „Аурелис“ продължиха да порят черните вълни, които прииждаха безспир от запад. Корабите се движеха тежко през водата, корпусите им сякаш изчезваха под талазите, а в следващия миг се извисяваха така, че мачтите изпъкваха на фона на жълтеникавото небе. Палубата на „Арверагус“ беше обляна от пръски и непрестанно се накланяше на една страна. Въпреки това Чосър предпочете да остане навън, колкото по-дълго можеше. Внезапно почувства ръка на рамото си. Беше Алан Одли. Черните му къдрици бяха вир-вода.
— Какво става, Джефри?
— Нищо не зависи от нас, Алан. Можем само да се молим.
— Не, какво става по-нататък в историята ти?
— А, в историята — каза Чосър. — Ще трябва да намеря по-подходящ момент, за да я разкажа.
— Ще завърши ли щастливо?
Думите му сякаш не се отнасяха само за историята.
— Да завърши? Та тя едва е започнала.
Чосър не знаеше колко бе прав. Следващият ден и нощ бяха най-ужасните от пътуването. Трите кораба почти не напредваха, но непрекъснато се люшкаха сред бурното море. Ако човек излезеше на палубата, биваше подмятан на всички страни и подгизваше до кости, а съществуваше и много голяма опасност някоя по-силна вълна да го отнесе през борда. Дори артилеристите бяха принудени да се подслонят при стрелците на носа. Бяха твърде заети да повръщат и да стенат, за да имат сили да спорят. Увитите оръдия, празната маса, провизиите, продавани в по-спокойно време, бъркотията от въжета и ведра — всичко изглеждаше безкрайно крехко и незначително на фона на разкъсваните от вятъра небе и море.
Но да стоиш вътре означаваше да бъдеш подхвърлян върху тясна воняща койка, заслушан в кашлицата, стоновете и повръщането, които те заобикаляха от всички страни. Беше ад — или поне чистилище. Чосър се опитваше да търси утешение в Боеций и неговата философия, но и книгата не му помагаше. Е, помисли си той философски, дори най-възвишената философия не може да излекува зъбобол.
После бурята отмина и те се насладиха на няколко дни спокойно плаване. Мастър Дарт, жизнерадостен в най-тежките моменти, се върна към обичайното си мрачно настроение. Сега отляво се простираше друга територия. Това вече не бяха Нормандия, Пикардия или Бретан, които бяха в английски ръце или обект на спор между англичани и французи, а вражеска територия — самата Франция. Не след дълго те преминаха покрай мястото близо до устието на Жиронда — Нотр-Дам-дьо-ла-Фен-дьо-Тер — където поклонниците, тръгнали към Компостела, обичайно слизаха и благодаряха за благополучното си пътуване. Конвоят не спря, но когато видяха църквата, повечето от пътниците се помолиха и благодариха на свети Яков, че ги е довел успешно дотук.
Широкото устие на реката бележеше нов опасен етап, тъй като между двата бряга имаше плитчина, където водата се плискаше с измамно спокойствие. На „Арверагус“ имаше лоцман, нает само за да ги преведе през тази финална отсечка и, следван от „Доригена“ и „Аурелис“, той взе руля, за да прекара кораба през протока между пясъчния бряг и югозападната страна на устието. Имаше един момент, когато корабът сякаш заседна и потръпна като сърце на птица, а после силно търкане разтърси корпуса му. Но в крайна сметка „Арверагус“ преодоля това препятствие и почти падна в по-дълбоките и бързи води на реката от другата страна. Двата следващи кораби преминаха след тях без затруднения.
Последва период на спокойно плаване по Жиронда. Слънцето блестеше върху солниците от двете страни на реката, а останалата част от пейзажа беше замъглена от лека мараня. Джефри Чосър отново се удиви на големината на тази река, пред която Темза изглеждаше малка дори в най-широката си част. Напълни дробовете си със странните, неопределими миризми, които се носеха откъм земята. Земя, която беше безспорно различна, безспорно чужда, макар и да принадлежеше на англичаните. Навсякъде имаше кораби — от натоварени с дървен материал търговски кораби до малки лодки — и той дочуваше виковете, които си разменяха. Спомни си, че тук говореха на диалект, близък до френския, но все пак различен. В паметта му се завърнаха спомени за него.
— Е, пристигнахме — каза той на капитана, който бе застанал до него.
— Никога не го казвай, преди да си стъпил на суша, мастър Чосър — каза Джак Дарт, набръчквайки подобното си на пергамент лице. — В морето стават лоши неща, но корабите могат да потънат и в пристанището. Може да сме пробили дъното, докато минавахме оттам…