В края на просеката Гийом и Жерар стояха и гледаха, без да се намесват. Бяха изпълнили заповедта да доведат Машо на това място. От тях не се искаше нищо повече — или може би предпочитаха да не си папат ръцете.
След като убийците приключиха с Машо, го обърнаха по гръб. Кръв струеше от десетината рани в тялото му. Беше още жив, но това не продължи дълго. Сякаш от дъното на дълбока яма, той виждаше върховете на дърветата, заобикалящи просеката. Листата им обрамчваха ясното утринно небе. Слънцето пареше очите му, но иначе се чувстваше спокоен, почти сънлив, макар да имаше странното усещане, че внезапно се е превърнал във великан и крайниците му са на огромно разстояние от тялото — като острови в морето. Той затвори очи, за да угаси светлината.
Якият кафяв кон стоеше наблизо. Първоначалната му уплаха беше преминала. Гийом каза нещо на един от облечените в черно нападатели, който отиде до коня и мълвейки му успокоителни думи, свали седлото, от което кожената връв все още висеше като миша опашка. Занесе го на Гийом и му показа кутията в дисагите. Той кимна и мълчаливо протегна ръка.
После двамата придружители се качиха на конете и прекосиха просеката към пътеката, която се спускаше по хълма към замъка. Облечените в черно завлякоха тялото на Машо в храстите и го търколиха надолу по склона, където то падна с трясък между сухите клонки, а после изчезнаха сред лятната зеленина на дървета. Един от нападателите се беше погрижил да вземе камата на Машо — онази с дългото острие. Погледна я бързо и одобрително, избърса я в земята и я пъхна в колана си.
Конят на Машо стоеше мирно и чакаше някой да му каже какво да прави. Слънчеви лъчи проблясваха в просеката и се плъзгаха по купчините листа и потъмняващите локви кръв, които вече привличаха мухите. Не след дълго птиците отново запяха.
2.
Той гледаше за последен път изгледа от прозореца, когато Филипа влезе в стаята.
— Отвън са, Джефри — каза тя. — Чакат.
— Знам.
— Излязох. Исках да им кажа какво мисля.
— Видях, че говореше с тях.
— Не се тревожи, нищо не им казах. Говорихме само за времето напоследък.
— Предполагам, че изражението ти е било достатъчно буреносно.
Все още не се бяха погледнали в очите. Той се поколеба за миг, преди да се обърне към нея. Почти се боеше от изражението й — думата „буреносно“ не беше казана съвсем на шега — и му се искаше вече да е тръгнал на път. Беше ясна, свежа утрин. Предишната вечер едва не се бяха скарали заради пътуването му и той почти очакваше тя отново да повдигне същите въпроси и възражения.
Затова, когато най-после се обърна към нея, се опита да запази твърдо изражение. Но то се смекчи, когато видя вместо гняв потиснатото й страдание. Приближи се към нея и я взе в прегръдките си.
— Ще се пазя — каза й. — Обещавам ти.
— Глупчо — каза тя не съвсем нежно — не се безпокоя за теб, а за себе си, за Елизабет и…
Сякаш разбрало за какво става дума, на долния етаж бебето се разплака.
— … за Томас, както и за това…
Тя сложи ръка върху вече добре закръгления си корем.
— Така ще има с какво да се занимаваш — каза той. — А и не виждам за какво друго може да си загрижена, освен за себе си и децата.
Забележката му прозвуча по-скоро уклончиво, отколкото прямо, както я бе замислил. Той я погали по бузата, тя бързо се притисна към него и се отдръпна.
Джефри излезе от стаята, преди Филипа да забележи собственото му безпокойство. Слезе шумно по стълбите. Най-долу стоеше Мег и държеше малкия Томас. Той беше спрял да плаче също тъй внезапно, както беше започнал. Дъщеря му Елизабет стоеше до кърмачката. Изглеждаше сякаш случайно е попаднала там. Той целуна бебето и вдъхна леката миризма на мляко.
— Няма ли и ти да ми кажеш да се пазя? — попита той бавачката.
Мег сведе поглед засрамено.
— Грижи се за майка си, Елизабет.
Момиченцето кимна със сериозно лице. Още нямаше четири години, но беше винаги съсредоточена и сериозна. Той целуна и нея, после се обърна.
Преди да излезе навън, застана в едно закътано място на преддверието и извади от дрехата си кесия, вързана с кожена връв. Сложи я на врата си и я скри под ризата, където тя прилепна към гърдите му като кръст.