Жан Кадо им беше казал да изчакат навън, докато той провери дали има легла, твърдейки, че е по-добре да го направи сам. След малко той се върна и каза, че е осигурил стая за четиримата. Оставиха конете си в конюшнята и влязоха да вечерят.
В хана имаше дълга маса, в единия край на която седяха селяни и ядяха печени кестени и черен хляб с евтино вино. Когато вратата се отвори, те вдигнаха очи, безизразни като на преживни животни. Но един по-заможен пияч разбра, че новодошлите са англичани и демонстративно вдигна сребърната монета, с която щеше да си поръча още едно шише вино. После изсъска нещо на местния диалект, така че Чосър долови само същността, но чувствата му бяха ясни от тона и начина, по който се изплю върху монетата, преди да я даде на ханджията. Той се престори, че не го е забелязал — сякаш беше местен обичай клиентите да наплюват парите — но грижливо избърса монетата в престилката си (все пак среброто си е сребро), преди да даде виното. Сграбчил шишето си, плюещият се върна на мястото си до огъня при двамата си спътници, облечени по подобен начин.
Тримата пиеха и разговаряха оживено, като често хвърляха погледи към отсрещния ъгъл на кръчмата, където седяха Джефри, Нед, Алан и водачът им. С помощта на Жан Кадо англичаните си поръчаха вечеря. Тя пристигна след дълго време — мазни купи с някакво безименно месо, заляно с горчив сос, които не си заслужаваха и една десета от чакането или една четвърт от парите. Поискаха вино, повториха, за да отмият вкуса на яденето. През цялото това време мъжете в другия ъгъл пиеха здраво, но не предприеха нищо. Най-накрая се измъкнаха, разговаряйки завалено и трополейки шумно. „Gafet de putan“, каза единият. „Viech d’ase!“, отвърна другият, докато излизаха.
Нед Кейтън скочи от пейката.
— Какво каза? Какво каза!
Би изглеждал комичен със сплъстената си светла коса и движенията си, станали непохватни заради пиенето, ако в очите му не се долавяше истински гняв. Чосър вдигна ръка.
— Нищо особено — отвърна Жан Кадо — Само „син на курва“.
— Никой не може да обижда майка ми!
— Тук тази обида е толкова обичайна, че е почти комплимент. Сигурен съм, че беше предназначена за мен — каза Кадо. — Другият коментар беше за теб, мастър Кейтън.
— И какво значеше той?
— Viech d’ase? Магарешки чеп.
Нед Кейтън седна и избухна в смях.
— Трябва да си поласкан — каза Джефри, възхищавайки се на начина, по който Кадо беше избегнал опасния момент. Въпреки това си напомни да не излиза на двора тази вечер — за всеки случай… и да предупреди и другите. Междувременно селяните продължаваха да дъвчат хляба и да сърбат киселото си вино, без да обръщат внимание на нищо.
Жан Кадо се приведе и каза тихо:
— Колкото повече навлизате в Аквитания, толкова по-ясно ще усещате, че настроението към нас е враждебно. Искам да кажа, срещу англичаните. Особено срещу принц Едуард. Казват, че е арогантен и прахосник.
— Той е принцът на Уелс, за Бога! — каза Алан Одли и почука по масата с шишето.
— Принц Едуард плени френския крал при Поатие, стария френски крал — каза Нед Кейтън. — Да можеше да пипне и новия!
— Тихо! — каза Кадо, поглеждайки през рамо.
Но селяните на дългата маса все още ядяха и пиеха, а ханджията дипломатично се правеше, че не чува разговора им, дори ако го разбираше (среброто си е сребро, а англичаните пиеха вече четвърто шише). Кадо бръкна в кесията си и извади малка сребърна монета. Даде я на другите.
— Това са местните пари. Виждате ли, отпред е принцът.
Те я огледаха на светлината на две тънки свещи. От едната й страна имаше фигура с корона, сочеща с лявата ръка към меча, който държеше в дясната, сякаш за да покаже ясно на гледащия кой е източникът на нейната власт и авторитет. На задната част на монетата имаше мотив от хералдически лилии и леопарди, разделен на четири с кръст.
— Някои хора в тези земи се дразнят, че трябва да плащат с това — каза Кадо, почуквайки по образа на принца, после стисна монетата между палеца и показалеца си и я прибра в кесията си.
Алан Одли се прозя.
— А и, честно казано, така наречения fouage не подобрява нещата.