— Какво е това? — попита Чосър.
— Димнина5. Определен е на десет су за всяко домакинство годишно…
Одли се прозя още по-широко.
— … а някои от местните земевладелци са против това, че принцът погазва правото им да събират данъци…
Одли се прозина така, сякаш щеше да глътне масата, мазните купи и всичко останало.
— На всички ни е ясно, че има проблеми, мастър Кадо — каза Чосър, винаги дипломатичен.
— Не казвам, че съм съгласен с тях, просто ви съобщавам какво се говори, а вие сами видяхте какво е отношението на някои хора към англичаните — Жан Кадо посочи към ъгъла на помещението, наскоро освободен от тримата пияници. — Засега това са думи, предимно думи.
— Разбира се, че са само думи, защото те са французи — обади се Кейтън.
— Съвсем вярно, французи са — съгласи се Одли.
— Но тук хората са повече гасконци, отколкото французи — или поне така биха казали англичаните — каза Чосър.
— Точно в това се корени проблемът — каза Кадо. — Виждате ли…
Но не стигна по-далеч, защото Алан Одли падна по лице върху масата, събаряйки свещите и купите. Двама селяни погледнаха към него и се усмихнаха с пълни уста. Ханджията се обърна, вероятно разочарован от загубата на един от най-добрите си клиенти, но не им се притече на помощ. Чосър и останалите помогнаха на спътника си да се качи по стълбите. За щастие в стаята им имаше четири отделни легла, така че Одли щеше да си отспи, без да притеснява ненужно останалите. Помнейки враждебността на тримата пияници, Чосър се погрижи да залости вратата. Преди да легне, той погледна през прозореца. Ханът се намираше в края на разпръсната редица къщи. На прозореца на една от тях се виждаше свещ, блестяща сред мрака като добро дело в бездушен свят.
На другата сутрин Одли, който изглеждаше изпълнен със самосъжаление, кимна отрицателно, когато му предложиха вино на закуска. Качи се на седлото като старец. Яздеше като старица, а Кейтън го подиграваше, че е като девойка, щом не може да държи на пиене (докато Одли не заплаши да повърне върху приятеля си). Чосър яздеше отпред заедно с Жан Кадо. Стигнаха до кръстопът, за който водачът каза, че пресича пътя на поклонниците към Компостела, а после внезапно добави:
— Ти не си първият, който иска да убеди граф Дьо Гияк да продължи да спазва васалния си дълг.
Чосър не отговори. Още не бяха обсъждали мисията му.
— През пролетта мъж на име Машо отпътува за Гияк — продължи Кадо.
— Какво стана с него?
— Не пристигна там.
— Злополука по пътя?
— Има злополуки и злополуки, ако ме разбираш, мастър Чосър.
— Мисля, че да, мастър Кадо.
До този момент те се бяха движили през сравнително открита местност. Хълмовете отляво бяха рехаво обрасли с млади лози. От другата страна склонът постепенно преминаваше в широката речна долина на Дордона. Части от тази равна земя бяха оцветени в бледозелено от поникналия лен. Но пътят, по който яздеха, се стесни и сви между дърветата.
Чосър обмисляше думите на Кадо. Джон Гонт не му беше казал, че и преди е опитвал да повлияе на Гияк. Или по-скоро не беше споменал за изчезването на мъж на име… Как се казваше?… Машо. Дали Машо е бил предаден? Или подкупен от французите? Чосър знаеше, че поддръжниците на френския крал се увеличаваха с всеки ден. Само няколко значими благородници и земевладелци бяха останали верни или още не им бяха предложили достатъчно облаги, за да минат на другата страна. Но може би Гонт не знаеше за този Машо. Защо по-малкият син на крал Едуард да е наясно с всички дипломатически машинации и подмолни действия, които се случваха на стотици мили от дома?
Ръката на Чосър посегна към кесията, която висеше от врата му. Движението беше станало почти механично. Непрекъснато проверяваше дали е там.
Навлязоха по-дълбоко в гората. Слънцето просветваше на пътеката, въздухът блестеше, птиците пееха. В такава ранна лятна утрин човек започваше да мечтае да живее завинаги в горите, да се храни с горски плодове, да утолява жаждата си от студени извори. Но, разбира се, през по-голямата част от годината обитателят на гората щеше да спи на твърдите камъни, да търси безрезултатно храна и да разранява ръцете си, докато кърти леда на потоците.
Към края на този следобед за първи път чуха звуците. Бяха яздили цял ден — спряха само за малко, за да похапнат твърд хляб и сирене (купени в Бордо) — а още не бяха излезли от голямата гора, през която лениво се виеше тясната пътека, в която беше преминал пътят. Пътуваха в колона, като полузаспалият Одли яздеше най-отзад. Кадо, който водеше, пресметна, че ще пристигнат във владенията на Гияк на следващия ден. Мислеше, че след няколко мили има хан. Щяха да пренощуват там. Наричал се „Котаракът — риболовец“. Той съобщи всичко това през рамо.