Очевидно беше потънал в мислите си, защото когато погледна отново през прозореца, видя елегантно облечени мъж и жена в градината. Те се разхождаха около езерото. За миг си помисли, че мъжът е Анри, но беше по-висок и определено не толкова възрастен (Гияк вече трябваше да е в напреднала средна възраст). Вървеше енергично, беше привел глава към спътницата си и внимателно се вслушваше във всяка нейна дума.
Жената, слаба и грациозна, носеше мантия в бледожълто. Главата й беше покрита и Чосър не можеше да види лицето й. Тя вървеше, говореше и гледаше повече пред себе си, отколкото към спътника си. Чосър заключи, че това са също гости на замъка. После едно момче отвори врата в стената зад езерото и се приближи към тях. У него имаше нещо много познато. Беше набито и тъмнокосо. И Чосър изведнъж се сети, че вероятно гледа първородния син на Розамонд и Анри, който носеше името на баща си и беше още бебе, когато бе идвал тук за последен път. Възрастта и външността му бяха подходящи. После, когато жената повдигна глава към момчето, Джефри видя, че беше Розамонд. Сега вече я позна. Защо не беше успял в първия момент? Колкото и да бе нелепо, чувстваше се измамен. Това беше жената, запълвала голяма част от будните моменти и сънищата на неговата младост.
Последва кратък разговор между майка и син, съвсем кратък от нейна страна. Чосър имаше чувството, че Розамонд е раздразнена, че са я прекъснали. Скоро момчето рязко се завъртя, показвайки може би собственото си раздразнение, и пак изчезна през вратата. Двамата продължиха разходката си, но не така погълнати един от друг, както преди това. След това една жена се приближи през градината и заговори с Розамонд. По роклята и поведението й личеше, че е прислужница. Мъжът, който се разхождаше с господарката на замъка, се отдръпна на няколко метра встрани, сякаш разговорът не го интересуваше. Розамонд кимна на жената, която се отдалечи. След няколко мига се появи друга фигура. Този мъж, сравнително нисък и набит, беше облечен в зелено-кафяв ловен костюм. Макар да бяха минали повече от десет години, откакто го бе виждал за последен път, Джефри веднага разпозна Анри дьо Гияк, настоящият му домакин и човекът, който го бе държал в плен. Но кой знае защо, той му напомни на някой друг…
Гияк целуна жена си и прегърна мъжа. Тримата поговориха известно време, очевидно непринудено, съдейки по позите и смехът, който избухваше от време на време. По едно време Анри дьо Гияк извади меча от ножницата си — беше меч за лов на глигани с малка дръжка и широко острие — и Розамонд игриво го взе. Размаха го надолу и встрани. За разлика от повечето жени тя не се превземаше при вида на оръжие.
— Нещо интересно, Джефри?
Чосър се обърна и видя, че Нед стои на вратата. Чудеше се откога го наблюдава.
— Гледах домакините ни.
Той се отмести от тесния прозорец и Кейтън зае мястото му, за да погледне.
— Кой е Анри дьо Гияк? — попита той.
Настойчивият му тон изненада Джефри.
— Кой ли? Мъжът в ловния костюм. Жената е Розамонд дьо Гияк.
— Ами другият мъж?
— Не знам, Нед, и аз съм гост като теб.
Алан Одли влезе и каза:
— Поканени сме на вечеря.
— Никакво подпиране с лакти на масата, приятелю — каза Нед бързо и ненужно. — Никакво оригване и приказки с пълна уста. Алан трябва да почисти мръсотията под ноктите си, преди да бърка в чиниите, нали, Джефри?
— Какво? А, да. Казваш, че сме поканени на пиршество. Добре.
Вниманието на Чосър все още беше привлечено от тримата край езерото. Те поговориха още малко, после Анри дьо Гияк се отдалечи. Сякаш едва дочакала да му види гърба, Розамонд протегна ръка и хвана другия мъж над лакътя. Джефри не беше сигурен какво изразява жестът й — подкрепа, предупреждение, обикновено приятелство или нещо повече.
Бяха пости и вечерята в голямата на зала на Гияк щеше да бъде без месо и сравнително скромна. Но за Чосър и спътниците му тя беше много по-вкусна от всяко хранене, на което се бяха наслаждавали или понесли — в кръчма, на кораба или край пътя — от много дни насам. Тъй като беше началото на лятото, в голямото огнище не бе запален огън. Вечерната светлина проникваше през високите прозорци като спици на голямо златно колело. Те проблясваха върху солниците, сребърните чаши и лъжици върху масата. Ярки туники или панталони изпъкваха под светлите лъчи, алени и сини тъкани припламваха за миг, преди гостите да потънат отново в относителния мрак на залата. Кучета лежаха на преметения и застлан с прясна тръстика под — любимците на онези, които същия ден бяха ходили на лов. Пажове в зелено-жълтите ливреи на Гияк седяха наблизо, дискретно поднасяйки кани с вода и малки кърпи за измиване на ръцете.