— Значи приемаш любовта ми? — попита той.
— Давам ти думата си да те обичам — каза красивата дама, — но само след смъртта на съпруга ми.
В този миг сякаш по магия вратата на стаята се отвори и влезе съпругът й. Връщаше се от лов и все още носеше ловджийския си костюм. Държеше копие, още изцапано с глиганска кръв. Кастеланът — чието сърце беше подскочило, когато дамата за първи път му се врече в любов, но бе застинало, след като бе чул, че условието за това е смъртта на съпруга й — се изправи и погледна господаря на замъка.
— Кастелане на Домфронт — каза съпругът, — какво правиш в стаята на съпругата ми? Така ли почиташ честта ми и честта на моя дом?
Кастеланът не отговори, а дамата извърна глава. Господарят на замъка нямаше нужда от друг отговор. Очите му пламнаха и когато заговори, в гласа му имаше гняв:
— Лейди Николет, нежеланието да ме погледнеш те издава и страните ти пламтят от срам. Чух думите ти отвън. Ти искаш смъртта ми.
Той вдигна окървавеното копие, разтърси го, после шумно го захвърли в ъгъла.
— Но ти си моя съпруга и нито острите думи, нито лошите дела са ти присъщи.
С тези думи той зарови лице в ръцете си. Междувременно кастеланът, мислейки, че господарят на замъка ще нападне Николет или него, беше грабнал арбалет от другия ъгъл на стаята. Не се запита какво прави той в дамска стая, защото в сънищата често всичко е наблизо — и желано, и нежелано. Той вдигна арбалета и прониза врата на съпруга на дамата. Благородният ловец се сгромоляса на земята. Кръв плисна от раната му, невинна кръв.
Дамата изпищя и едва не припадна.
— Какво направи! — извика тя.
— Не знам — отговори кастеланът.
— Виж как кърви! — извика дамата.
Те погледнаха към пода, където лежеше тялото на съпруга й. Около него се стичаше кръв, която отначало попиваше в сухите тръстики на пода. После струйката стигна до краката на Николет и кастелана на Домфронт. Кой би си помислил, че един обикновен човек има толкова кръв? Скоро тя вече стигаше до коленете им и постепенно ги потопи до пояса.
Дамата се обърна към кастелана и каза мрачно.
— Ти си виновен за това.
Той искаше да й отговори, но устата му беше пълна с кръвта на другия мъж. Давеше се. Не можеше да диша, затова се събуди.
След този ужасен сън кастеланът лежеше уплашен и неспокоен.
Прекъсна я почукване на вратата. Тя разпозна сигнала и нищо не каза. Трябваше да отговори, само ако при нея имаше някой. След миг вратата се отвори и влезе Гастон Флорак.
В сградата, където спяха актьорите, мъжът на име Хюбърт лежеше по гръб и се усмихваше в мрака. Около него се чуваше хъркане и леки въздишки.
Нещата се бяха уредили по-бързо, отколкото се бе надявал. Скърбяха за смъртта на Бъртрам, но Хюбърт усети, че удавилият се е бил най-лесно заменимият в трупата, единственият без кръвна или каквато и да било друга връзка с останалите. Те бяха загубили актьор, не им достигаха хора и когато Хюбърт пося в ума на Луис идеята, че е бил мим, беше само въпрос на време преди Луп да осъзнае, че разрешението на проблема им стои пред тях.
И така, те го приеха. Все пак той беше спасил малкото им кученце. Все пак беше предложил утре да отиде при свещеника и да поръча литургия за бедния Бъртрам. Все пак беше актьор.
Това не можеше да се отрече. А дали щеше да му се наложи изобщо да показва уменията си на актьор… Това зависеше от събитията през утрешния ден.
Анри дьо Гияк чакаше Джефри Чосър в стаята си. Прозорците бяха отворени, беше хубава лятна нощ. Нощни пеперуди пърхаха около свещите, хвърляйки тревожни сенки, много по-големи от самите тях. Из стаята имаше гоблени с ловни сцени, ярките им цветове бяха потъмнели, само по някоя златна нишка блестеше на светлината. Гияк не беше сам. Сенешалът му седеше на писалището в другия край на стаята.
Докато чакаше Чосър, Гияк си припомни първата си среща с англичанина. Бе по времето на неуспешния опит на Едуард да сложи ръка на френската корона. Походът на север със схватките и засадите нямаше нищо общо с граф Дьо Гияк, или поне не много. Като господар на Аквитания той се беше заклел във вечна вярност на Едуард III, но имаше и далечна кръвна връзка с крал Жан Добрия, който в момента живееше в Англия. Като в оспорвана игра на шах всеки от кралете беше навлязъл в територията на другия — единият по свое решение, другият — по принуда.
Граф Дьо Гияк беше по-загрижен да опази земите и независимостта си. Когато разбра, че опитът на Едуард да заграби короната ще пропадне, той реши да се върне у дома си в Перигор, преди да бъде призован да се намеси на страната на единия или другия. Взе със себе си и Джефри Чосър. Не беше заради дребния откуп, който рано или късно щеше да бъде платен за младежа и който във всички случаи щеше да отиде при роднината му от север.