Направи го по-скоро заради компанията и разговорите по пътя. Имаше нещо у този млад оръженосец от свитата на херцог Кларънс, което заинтригува Гияк. Той не приличаше на повечето си връстници, които мислеха само как да се наконтят и неспирно се перчеха с подвизите си в битки, с броя на знатните девойки, чиито сърца са разбили или с ордите прислужници, които са вкарали в леглото си. Някакво духовно излъчване. Чосър мислеше, преди да се изкаже, а често пъти изобщо не говореше. Когато казваше нещо, то обикновено си заслужаваше да бъде чуто или поне беше забавно по някакъв чудат начин.
Гияк си спомни първите думи на Чосър, които беше чул. Английските пленници бяха в кабинета на маршала на Серне-ан-Домноа близо до Реймс. Градът беше здраво укрепен, но хората се страхуваха (явно основателно, тъй като след няколко дни беше превзет от Джон Гонт). Един от хората на маршала обикаляше из стаята на стражата и дразнеше неколцината англичани. Питаше ги какво прави техният Едуард от тази страна на морето. Никой не отговори. Защо не си стои у дома в Англия да си гледа собствената корона вместо да се занимава с чуждите? Какво прави във Франция? А? Отговорете де!
— Кралят ни дойде на пазар — каза Чосър спокойно.
— На пазар? Да не искаш да кажеш, че сме нация от продавачи? — попита ядосаният французин.
— Търгувате под името „Крал Жан и синове“…
Мъжът сви юмрук, после го отпусна. Не беше сигурен дали трябва да се обижда.
— Крал Едуард е тръгнал да си купи корона — продължи Чосър. — Но те предупреждавам, че ако не може да плати за нещо, той въпреки всичко ще го вземе.
Анри дьо Гияк, който стоеше в другия край на стаята погледна мъжа, който беше изрекъл всичко това. Англичанинът беше незабележим на вид, от онези, които човек би подминал на улицата, без да ги погледне втори път, а може би дори и веднъж. Гияк се възхити на умелия му отговор. Той беше обидил пленилите го врагове, намеквайки, че се чувстват по-добре зад тезгяха, отколкото на кон, но не бе спестил и обвинението срещу собствения си крал — че не би се спрял пред нищо, за да вземе исканото.
— Как се казваш? — попита Гияк.
— Джефри Чосър, служа на Лайънел, херцог Кларънс.
— Мастър Чосър, не бива да обиждаш домакините си с приказки за продавачи.
— Да имаш магазин не е обида — отвърна мъжът — Баща ми продава вино.
— А ти какъв си?
— Оръженосец на служба при…
— Да, да, разбрах. Но какъв си ти?
— Творец — отвърна Чосър и видял, обърканото изражение на Гияк, добави — Поет.
— Какво си написал?
— Писал съм балади, мога да напиша рондо6 или виреле7. Дотук нищо особено, но ще продължа, докато създам нещо, което си заслужава.
Самочувствието му и ненатрапчивият начин, по който отстояваше мнението си, много се харесаха на Анри дьо Гияк.
Когато разбра, че синът на винаря е пленен от роднината му, Анри предложи да го отведе на безопасно място, докато трае походът. Роднината щеше да се пазари за откупа и да го получи, нямаше как да му откаже. Така Анри и хората му препуснаха на юг с Джефри Чосър, отбиха се в един параклис в коледната утрин, и стигнаха в имението на Гияк сутринта на Нова година.
— Доведох ти поет — каза той на съпругата си. После отиде да види за първи път новородения си син. Розамонд беше права, всички бебета си приличаха. Въпреки думите й той не успя да открие нещо от себе си у малкия Анри. Но сега момчето беше негово копие.
Той погледна към Ришар Фоа. Сенешалът седеше с хартия и мастило пред себе си и въртеше в ръка перо. Дьо Гияк знаеше причината за посещението на Чосър. Англичанинът му носеше покана да се присъедини с хората си към Едуард Английски.
На вратата се почука и Джефри влезе в стаята. Анри му посочи стол. Чосър седна. Имаше чувството, че кожената кесия изгаря гърдите му. Вече имаше представа какво има в нея. Можеше да предположи каква е тайната, която Гонт му беше поръчал да разкрие само в краен случай.
— Да говорим на английски — каза Дьо Гияк, — за да уважим госта.
Джефри сведе глава в знак на благодарност, преди да отговори.
— Благодаря, макар че съм щастлив в Лангедок, харесвам мястото и хората, които живеят в него, както и езика му. Ако не да го говоря, то поне да го слушам.
6
Рондо — френска стихотворна форма от петнайсет стиха с две рими, особено популярна между XII и XV в. и често изпълнявана с музикален съпровод. — Бел.ред.
7
Виреле, вирле — строфа от шест стиха, в средновековната френска поезия; малка стара френска поема с две рими и рефрен, сходна с рондото. — Бел.ред.