— Но виждам, че си придобил езика на придворен — каза Гияк.
— Ако е така, това означава, че съм научил първия си урок тук, преди повече от десет години.
Гияк сложи лакти на страничните облегалки и преплете пръсти под брадичката си, сякаш в знак, че са приключили с комплиментите. Фоа спря да върти перото и го доближи до пергамента.
— Чу ли последните новини?
— По-лесно е да стигнат до вас, отколкото до мен, сър.
— Тогава нека ти кажа, че един мъж се е удавил тази вечер в реката — каза Анри. — Един от онези, които пристигнаха с теб.
Чосър почувства как по челото му избиха капки пот.
— Не! Кой? Да не би да е Луис Луп?
Гияк погледна Фоа.
— Името му е Бъртрам. Опитвал се да спаси кучето си. Поне то било спасено — добави сенешалът.
За Чосър всяка смърт на човек беше тъжно събитие, но се почувства странно облекчен не от спасението на кучето, а защото Луп не беше пострадал. Настъпи тишина.
— Приливът се обръща — каза Анри.
Отначало Чосър помисли, че го казва във връзка с удавилия се, но след миг се досети, че има предвид нещо много по-сериозно.
— В чия полза? — попита той.
— Не си чак толкова неосведомен, че да не знаеш, Джефри.
— Не, не съм.
— Граф Дьо Рошфор и благородниците от Шовини и Понс потвърдиха верността си към крал Шарл.
— Както и граф Дьо Перигор — вметна Фоа.
Анри го стрелна с поглед и сенешалът се облегна назад, така че лицето му се скри в сянката.
— Ето ти и моят отговор — каза Дьо Гияк.
— Окончателен ли е той?
— Ще говорим още, не се съмнявай. Но не искам да се вкопчваш в лъжливи надежди, Джефри.
— Не храня лъжливи надежди.
— Вечният реалист, а? — каза меко Гияк. — Сигурно си уморен от пътуването. Утре ще ходя на лов, но след това пак ще поговорим.
— За глигана, който обсъждахте на вечеря ли?
— За чудовището, което вече уби трима мъже. Не можем да го оставим да вилнее повече, макар още да не е дошъл ловният сезон. Мисля, че утре е денят, в който му е писано да умре.
Сякаш за да подчертае думите на Гияк, една от свещите изсъска и угасна, и една нощна пеперуда падна изпепелена на пода.
— Когато се върна от лова утре, ще говорим пак — повтори Гияк.
След като Джефри си тръгна, Фоа попита господаря си:
— Ще откажеш ли на пратениците, милорд?
— Аз ще преценя.
— Гастон Флорак е склонен да подкрепи френската кауза.
— Склонностите на Флорак не ме интересуват.
— Лейди Розамонд смята, че нямаш бъдеще, ако останеш верен на английската корона.
— Какво?
Фоа осъзна, че е минал границата.
— Аз… аз… тя случайно ми спомена…
— Ако искам мнението й, ще я попитам. Същото се отнася и до теб, Фоа. Сега си върви.
Седнал сам в полумрака, Анри дьо Гияк размишляваше за бъдещето. Естествено, сенешалът му — да не говорим за съпругата му — беше прав. Приливът се обръщаше срещу англичаните в Аквитания. Личният интерес му диктуваше да подкрепи останалите лордове като Шовини и Понс, или съседа си Гастон Флорак. Но съществуваше и въпросът за честта, за клетвите за вярност и старите познати (като Джефри). От решението му зависеше съдбата на мнозина. Името му беше известно. Какво ли щяха да говорят за него след години?
12.
Светлината на лятната зора едва се процеждаше през балдахина на леглото на Чосър. Той заглушаваше и шума отвън. Но Джефри вече беше буден. Беше онова време от годината, когато младите не могат да спят от любов или похот, и когато старите се будят, без да искат. Макар да не беше нито толкова млад, нито толкова стар, той се събуди, защото бе неспокоен. Размишлявайки над краткия си разговор с Анри, не успя да заспи спокойно. Положението в замъка беше трудно. Не бе постигнал напредък с Дьо Гияк и смяташе, че мисията му ще пропадне. Щеше да направи последен опит да убеди графа, когато се върнеше от лов днес. Но не бе решил дали да използва онова, което Гонт му беше поверил.
В кесията, която носеше на врата си, имаше запечатано писмо. Джон Гонт му го беше предал с нареждане да го даде на Анри дьо Гияк само в краен случай. „Не питай какво е съдържанието му, Джефри“, беше казал той, „просто го дай на графа, ако ти се стори… неотзивчив към нашата молба.“
Да носиш тайно писмо, но да пазят в тайна съдържанието му от теб, е истинска подкана за въображението. По време на дългото пътуване Чосър непрекъснато се бе чудил какво съдържа то. Нямаше начин да разбере, освен да счупи печата и да го прочете. Но можеше да гадае. Бе логично и да предположи, че това са сведения, които няма да зарадват Анри, нещо, което ще му окаже натиск. Нещо от миналото му… може би миналото му в Англия, след като бе известно на Гонт…