— Знаеш, че положението в Гийена е нестабилно — каза той. — Френският крал вече обяви намерението си да завземе територията.
— А вашият обяви намерението си да я задържи.
— Би могло да се каже, че Едуард е и твой крал — отвърна Чосър.
— Какъв късмет, че имаме такъв избор на крале!
Тя се засмя невесело.
— Кралете не обичат да бъдат избирани — каза Джефри. — Прекалено много са свикнали те да избират. И ако не стане тяхната, обикновено хващат оръжието.
— Едуард се е бил в много походи — каза Розамонд. — Сигурно се е уморил от тях.
— Старият лъв е опасният. Не забравяй и синовете му, те са също тъй войнствени.
— Младият Едуард не е обичан тук — каза тя — Не е и толкова млад. Освен това е болен. Хората усещат, че властта му отслабва.
— Съществува и Гонт — каза Джефри.
— Той те е изпратил, нали? И за да не ти се налага да издадеш някоя тайна, аз ще ти кажа защо. Дошъл си да убедиш моя съпруг да се закълне във вярност към Едуард.
Чосър разбра, че е победен. След като тя знаеше или бе отгатнала всичко, нямаше смисъл да отрича, затова каза:
— Да, да го убедя. С надеждата, че вземе ли Анри дьо Гияк страна, другите ще го последват. Можем да избегнем войната, ако достатъчно от благородниците на Аквитания се обявят за Едуард. Не е ли това достойна цел, милейди?
— А войната недостойна ли е?
— Загубил съм навика да воювам. Минаха години, откак съм носил броня. Вече не ме побира.
Тя не обърна внимание на самокритиката му, целяща да промени темата и каза:
— Някога играехме на табла.
— Спомням си.
— В тази игра не е достатъчно да имаш късмет със заровете, за да спечелиш. Трябват ти умения и още повече — нещо за в краен случай. Гонт не би те пратил тук, разчитайки само на късмета или сладкодумието ти. Има и нещо друго.
— Не те разбирам, Розамонд.
— Напротив, Джефри — тя се приближи още повече към него и той отново усети топлината й. — Имаш нещо за в краен случай. Какво е? Кажи ми.
Актьорите наблюдаваха тръгването на ловците. Бяха чули за опасния глиган, който вече бил убил трима селяни. Селяните говореха с възхищение за ловните умения на Анри дьо Гияк, как излизал сам в горите, за да убие плячката си. Сцената гъмжеше от кучета, коне и мъже — пешаци и конници. Цербер, сгушен в ръцете на Алис Луп, се гърчеше, обзет от желание да се присъедини към другите кучета и да отиде на лов. Алис го държеше здраво за козината и му шепнеше на ухото, че тук ще му е по-добре, че конете ще го стъпчат или големите алаунти8 ще го изядат на една хапка, щом им свалят намордниците. Добре обучените кучета не помръдваха, но ушите им бяха наострени, а главите им бяха обърнати с очакване към господарите им. Имаше и група гончета, също с намордници, както и няколко следотърсачи. Обучавани, бити и поощрявани да пазят тишина, те нямаха нужда от намордници. Сред ездачите бяха Анри дьо Гияк и синът му, Гастон Флорак, Ришар Фоа, Алан Одли и Нед Кейтън. Голяма група мъже с арбалети и копия стояха наблизо.
Алис каза със смесица от възбуда и страх:
— Приличат повече на армия, отколкото на група ловци.
Саймън, който стоеше до нея, отвърна:
— Глиганът е едно от най-опасните животни. А този е самият дявол.
Тя го погледна и той бързо добави.
— Така го наричат селяните. Казват, че човек, убит от глиган, губи душата си.
„Армията“ ловци се насочи към портата на замъка. Мъжете излъчваха мрачна решителност, която контрастираше с ясната слънчева утрин.
Саймън кимна към Хюбърт, който стоеше достатъчно далеч, за да не ги чува.
— Разговаря ли с този човек?
— Не.
— Не му вярвам.
— Но той спаси Цербер — каза тя, притискайки борещото се куче.
— Но не и Бъртрам.
— Предполагам, че и ти не би могъл да направиш повече.
— Не казвам това. Просто не го харесвам. Защо баща ти го взе в трупата?
— Не ни достига един човек, а той казва, че е актьор.
— Така казва.
— Ти май наистина не му вярваш.
— Къде отива сега например?
Те наблюдаваха как Хюбърт тръгна със спокойна, но равномерна стъпка след ловците.
Саймън не беше ловувал, но беше прав да твърди, че глиганът е най-трудната ловна плячка. Единак, свиреп и лукав, проследяването и убиването му налагаха истински план за битка.
8
Алаунт — изчезнала порода кучета, използвана през Средновековието главно за лов, чийто родственик е днешният питбул. — Б.пр.