Пробивайки си път през кучетата, огромното животно се хвърли в езерото, вдигайки фонтан от пръски и предизвиквайки вълна, която едва не събори Анри. По-скоро усетил, отколкото видял къде се намира врагът му, глиганът запляска яростно по посока към него, черната му четина стърчеше над вълните, главата му приличаше на бъчва. Анри зае позицията. Почувства нещо твърдо до петата си — камък, потънал пън — и се опря на него.
Единственото физическо предимство на човека пред глигана беше дължината на краката му, което не бе от голяма полза на сушата, където животното с лекота би го съборило, но от изключителна важност във водата. Предимството на Дьо Гияк да е до гърди във водата беше, че би могъл да нанесе удар на противника си, докато той животното трябваше да плува и тъй като нямаше с какво да го удари, беше в по-неизгодно положение. Но Анри имаше нужда от цялата си смелост, за да не помръдне, докато сумтящата глава, увенчана с глиги, цепеше разпенената вода. Изкушението да се обърне и отчаяно да побегне към брега беше почти непреодолимо. Както и противоположното желание — да нанесе удар, преди животното да е достатъчно наблизо.
Но Анри дьо Гияк стоеше непоколебимо, стиснал меча с две ръце. Той беше добър ловец, истински Гияк, и не се боеше нито от хора, нито от зверове.
Глиганът във водата може би нямаше с какво да го удари или как да го нападне с глигите си, но си оставаше смъртна заплаха заради теглото и зъбите си. Когато почти се бе нахвърлил върху Анри — вонящият му дъх и челюстите приличаха на порта към ада, а малките му очички се въртяха диво — мъжът се отмести встрани и хванал меча като огромна кама, го заби с цялата си сила между врата и предния крак на глигана. Мечът потъна сякаш в ножница, пронизвайки четина, кожа, плът и мускули. С последни сили глиганът се изправи във водата и сред пръски вода и кръв изрева в агония и гняв.
Те чуха ужасния рев в гората, всички го чуха и косите им настръхнаха. Чуха го Гастон Флорак и Ришар Фоа, които яздеха по различни пътеки, чуха го Алан Одли и Нед Кейтън, които трябваше да тръгнат с Фоа, но някак се бяха разделили и не се виждаха. Чу го Жан Кадо, който бе отишъл сам в гората. Едноръкият мъж, показал пътя на Чосър, също го чу и се усмихна. Малко по-нататък Джефри смушка коня си. Пътят се беше оказал по-дълъг, отколкото мислеше. Дори английските актьори и селяните от Гияк, които вървяха пеш по горските пътеки, го чуха.
А на друго място между дърветата мъжът, който се наричаше Хюбърт (но не по името на светеца покровител на лова), беше упътен от рева на глигана и забърза към посоката, откъдето го бе чул.
Ушите му звъняха, но слънцето още грееше над главата му и облаците се носеха по него сякаш нищо не се беше случило. Анри дьо Гияк се олюля и едва не падна по гръб във водата. Успя да запази равновесие точно навреме. Не беше сигурен дали ако беше паднал, щеше да има силата или волята да се измъкне. Беше подгизнал от глава до пети, оплескан навсякъде с кал и водорасли. Дишаше тежко. Кръв се стичаше по лицето му, но той не можеше да помръдне, не усещаше една от ръцете си, но опитът му подсказваше, че раните не са сериозни. Скоро щяха да се погрижат за тях, пък и каква победа бе спечелил!
Глиганът лежеше на ръба на езерото, заобиколен от лаещи кучета с окървавени лапи и муцуни. Някои от другарите им лежаха мъртви или умиращи около звяра. От хълбока му се подаваше острието на копието, което Анри беше взел от седлото и забил в звяра, след като се бе озовал на суша, заобиколен от кучетата. След като бе пронизал животното с меча, то бе издало ужасяващ рев и бе изскочило от езерото като самия дявол, теглейки Анри през водата, като за малко не извади ръката му от ставата. Но накрая той бе успял да издърпа меча си. Кучетата, събрали нова смелост от удара на господаря си, се нахвърлиха върху глигана и го изтощиха с численото си превъзходство, макар и на значителна цена. Анри остави меча и взе другото си оръжие — копието за глигани. Съзрял свободно място между масата кучета, той нанесе последния удар с него. Заби го, сякаш животът му, сякаш целият му свят зависеше от този едничък удар.
Сега стоеше, без да забелязва какво става наоколо, слаб като бебе. Работата му беше свършена. Вече дори не бе въоръжен. Окървавеният му меч лежеше на тревата, а дръжката на копието потръпваше, докато кучетата ръфаха трупа на глигана. Къде, по дяволите, беше ловната хайка? Трябваше да запалят огън, да наточат ножовете…