Но в този случай не беше така, защото имаше само един труп (ако не броим глигана). Все пак, ако предположим, че Анри дьо Гияк не е бил смъртоносно ранен от глигана, а е получил само онези сравнително повърхностни рани на главата и дясната ръка, които Чосър бе забелязал, това би означавало, че последният удар не е бил нанесен от животното, а от… онзи, който се бе крил в храстите. Графът е бил изненадан. Не е очаквал ново нападение. Това би обяснило отбранителната му поза, защо мечът е бил захвърлен край езерото, както и следите, които показваха, че някой е изскочил набързо от храстите. Това ли е била причината за спора между ловеца и Флорак, затова ли е сочел раната в гърдите на Анри? Защото с опитното си око е разбрал, че господарят му не е бил убит от глигана.
Чосър си спомни и думите на сина му: „Мисля, че не всички тук му бяха приятели.“
Когато наближиха селото, Джефри каза на спътниците си:
— Вие сте опитни ловци. Как убива глиганът жертвите си?
— Някои селяни казват, че има зли очи — отвърна Алан. — Дори да те погледне от разстояние, ставаш на пихтия.
— Ако оставим настрани магията, как убива отблизо?
— Глиганът е като добре въоръжен рицар — каза Нед. — Има доста оръжия. Първо теглото му, когато напада — с него може да смачка костите на човек.
— Но глигите и зъбите му са дяволска работа — добави Алан. — Използва горните си глиги, за да атакува. Може да те разпори от горе до долу.
— С един удар — като човек с нож — обади се Нед.
— Само че няма човек с такава сила — каза Алан.
— Беше ли раната в гърдите на Анри дьо Гияк причинена от глигана?
— От какво друго би могла да е?
— Не я погледнахте отблизо.
— Нямаше нужда — отвърна Нед бързо.
Вече влизаха в Гияк. Новината за смъртта на Анри ги беше изпреварила и селяните, които не бяха ходили в гората след лова, стояха на мълчаливи групички, загледани в редицата хора и коне. Черковната камбана биеше.
Външният двор на замъка също бе пълен с хора — гости и прислуга. Нямаше и следа от Розамонд, която би трябвало да посрещне тялото на съпруга си, но дъщерите й бяха там. Свели глави, те приличаха на момиченца, а не на младите жени, от които се бе възхищавал предишната вечер. Внезапно се появи Розамонд, придружена от една камериерка. Лицето й бе безстрастно, но Чосър не беше виждал по-бледа жена. Колко по-различно бе изглеждала, когато бе дошла в стаята му в бродираната си роба и с поруменяло лице само преди няколко часа! Дали си е представяла, че същия този ден ще посрещне трупа на Анри? Навярно съжаляваше за думите си. „Съпругът ми е опитен ловец. Ще получи онова, което търси.“ Чосър почувства остро неудобство, почти вина, макар че между тях не бе станало нищо.
Розамонд стоеше встрани, докато свалиха тялото от седлото и го внесоха в замъка на импровизирана носилка. После го последва. Вървеше между сина си и Гастон Флорак, следвана от младите момичета. Джефри, Алан и Нед слязоха от конете и зачакаха в най-външния кръг на скърбящите.
Целият смисъл от пратеничеството на Чосър до Анри дьо Гияк внезапно се бе изпарил. Човекът, когото се бе опитвал да убеди да остане верен на английския крал, беше мъртъв. Предполагаше, че Анри като единствен син щеше да наследи титлата и именията на баща си, но бе твърде млад, за да ги управлява, колкото и зрял да изглеждаше. Докато не станеше пълнолетен, той несъмнено щеше да бъде съветван от майка си, Ришар Фоа, а сигурно и канцлера на графството. Не беше изключено — беше дори много вероятно — Розамонд да се омъжи отново. Не беше много стара и все още бе привлекателна. Дори без примамливото си състояние.
Той отблъсна тези мисли. Струваше му се неблагопристойно да мисли за повторна женитба на вдовицата в миговете, когато полагаха тялото на първия й съпруг в покоите им. Той и спътниците му нямаха повече работа в Гияк. Щяха да останат, докато приключи погребалната церемония и след това деликатно да се оттеглят.
Още не бе обяд, но на двора беше неприятно горещо и когато внесоха тялото, той се опразни, без някой да даде заповед. Слугите се върнаха към сутрешното си ежедневие — пране, готвене, чистене — но липсваха обичайните клюки, мърморения и подсвирквания. Благородните обитатели на замъка нямаха работа, с която да се отвлекат, затова се прибраха в стаите си. Камбаната продължи да бие, но след известно време също замлъкна. Сенки се събираха в подножието на стените на замъка. Гущери притичваха от пукнатина до пукнатина върху ронещия се, изсушен от слънцето хоросан.