Сам в стаята си, Джефри Чосър извади томчето на Боеций от багажа си, но не можа да се съсредоточи в четене. Често поглеждаше към гоблените по стените. На един от тях беше изобразен глиган със запенена муцуна, жълто-бели глиги и злобни очи, по-едър от човешките фигури — конници и пешаци. Той стоеше приведен в гъсталака, в левия ъгъл на сцената. Чосър остави Боеций и се приближи, за да разгледа гоблена отблизо. Интересуваха го оръжията, които държаха хората. Мечовете за лов на глигани имаха широки остриета и малки дръжки. Копията бяха много дълги, приличаха на пики. Оръжията изглеждаха точно каквито бяха в живота. Майсторството на тъкачите се усещаше и в очите и бивните на глигана, лукави и безмилостни като на убиец. Подъл убиец. Чосър не можеше да не си припомни „доказателството“, което бе открил близо до тялото на Анри, счупените клончета на храстите, отпечатъците от стъпки и ръка на земята.
Какъв беше неговият дълг при това положение? Докъде се простираше отговорността му? Той не беше съдия или следовател, натоварен с разследването на обстоятелствата при нечия смърт. Инстинктът му подсказваше да не разлайва кучетата, да остави света да продължи по своя път, бил той приятен или нелек. Беше забелязал, че така или иначе светът имаше навика да прави точно това, независимо от неговите желания. Защо да не направи същото и тук — тоест, да не прави нищо? Щеше да се върне в Англия и да докладва подробно на Джон Гонт. Докладът щеше да бъде кратък. „Провалих се.“
Но макар да се самоубеждаваше да не прави нищо, знаеше, че нещата не са толкова прости. В долнопробния хан „Феникс“ в Кентърбъри бе казал на Кейтън и Одли, че е наследил от майка си нюх, благодарение на който с лекота надушва проблемите. А проблемите, които надушваше сега, воняха отдалеч. Не бе нужно да ги търси, рано или късно, те сами щяха да го намерят.
И това стана още същия следобед.
Из замъка по-бързо от пожар се разнесе слухът, че господарят граф Дьо Гияк не е убит от глиган. Говореше се, че убиецът на Анри бил звяр от човешката раса. Смъртоносната рана в гърдите му била от ловен меч, а не от бивни. Опитните очи на половин дузина ловци бяха го забелязали. Старият Бодрон пръв го бил изтъкнал пред Гастон Флорак. В суматохата след откриването на тялото възраженията му били отхвърлени. Но сега, когато първоначалният шок бе отминал, подозренията бяха пробудени. Казваха, че Ришар Фоа разпитвал някои от ловците. Жан Кадо нахлу в стаята на Чосър и му разказа всичко това. Беше извън себе си. Чосър направи всичко възможно, за да успокои гасконеца и да му благодари. Известно време след това остана, загледан през прозореца.
Чосър повика Алан и Нед на съвещание или по-скоро военен съвет. Преразказа им слуховете, които бе донесъл Жан Кадо. Когато погледна откритото лице на Нед, обградено от светлата коса, Чосър си спомни размишленията си за произхода на младежа. Ако имаше отговор на този въпрос, той бе в писмото, което носеше. Сега вече нямаше на кого да го предаде и трябваше да го върне на Гонт с неразчупен печат. Но в случай, че Нед Кейтън беше син на Анри дьо Гияк, най-добре би било да не разбира за това… Освен ако вече знаеше, разбира се. Възможно ли бе Кейтън да подозира истината? Изглеждаше напрегнат, но в момента всички бяха напрегнати.
— Вярваш ли на това, което се говори, Джефри? — запита Алан Одли, прекъсвайки мислите му.
— Има някои странни неща около смъртта на Гияк — отвърна Чосър.
— Затова ли попита дали раните му биха могли да са нанесени от бивните на глиган?
— Какви странни неща? — попита Нед.
— Едно-две от тях забелязах сам. Но в момента не това е важното. Вероятно и ние ще бъдем разпитани от сенешала.
— Какво? Той няма власт над нас — в гласа на Алан Одли се долавяше гняв. — Ние сме англичани. Не сме му подчинени. Няма да отговарям на въпроси.
— Безусловно си прав, че няма власт над нас, Алан. Но помни, че Гийена все още е в английски ръце, макар това да виси на косъм в момента. Само правник би могъл да каже докъде се простират нечия власт или задължения. Фактът е, че сме гости тук, а има смърт при съмнителни обстоятелства.
— Убийство ли е?
— Вероятно. Ние бяхме тук. Как би изглеждало, ако откажем да отговорим на въпросите и се позовем на факта, че сме англичани?