— Прав е — каза Нед.
— Може и да не се стигне до това — каза Джефри, доволен от спокойния отговор на Кейтън. — Фоа може да реши, че не се интересува от това, което бихме могли да кажем…
— Или пък че няма какво да кажем — каза Нед, — тъй като не сме видели, нито чули нещо.
— Точно така. Но нека се уверим, че случаят е такъв.
— Добре — каза Алан. — Но първо, къде беше ти, мастър Чосър? Не те видях сред ловците.
— Да, защото не бях там. Не обичам да ставам рано.
— Дори в хубава лятна утрин?
— Летните утрини са за влюбените, които не могат да спят или за онези, на които работата не го позволява — Джефри усети, че говори уклончиво, но нямаше намерение да споменава за посещението на Розамонд в стаята му. — Накратко, аз лентяйствах, докато вие сте яздили.
— Но си последвал групата. Появи се в поляната не много дълго след нас.
— Да. Нещо ме накара да тръгна сам. Някаква тревога.
Тревога, породена от думите на Розамонд дьо Гияк: „Вече е късно.“
— Веднъж каза, че надушваш проблемите — каза Алан.
— Някой от вас не видя ли нещо в гората? Как се отделихте от Дьо Гияк?
— Дьо Гияк се отдели от нас — каза Нед.
— Разкажете ми по-подробно.
Те му описаха как Анри се отделил от тях без предупреждение, сякаш бил решил сам да преследва глигана. Разказаха му как Гастон Флорак наредил да пуснат кучетата и как гората внезапно се изпълнила с тичащи черни, бели и сиви петна, които лаели оглушително. Но явно имало фалшива следа и то може би не една, защото животните се разпръснали в различни посоки и Флорак заповядал на хората също да се разделят. Алан и Нед трябвало да придружават Ришар Фоа и младия Анри заедно с половината от групата.
— Чакай малко! — прекъсна го Джефри — Този човек, Флорак, имаше ли правото да нарежда да пуснат кучетата и всичко друго?
— Никой не му се противопостави — каза Нед. — Пък и Дьо Гияк беше изчезнал. Ако наистина е бил по следите на глигана, Гастон Флорак даде правилни нареждания.
— И когато се отделихте от него, е отишъл към поляната, където е бил заварден глиганът?
— Не е лесно да се прецени, Джефри — каза Алан с едва доловима снизходителност. — Местността ни е непозната. Тъй като не познаваме горите, разчитахме на лая на кучетата да ни води. Флорак може да е тръгнал в правилната посока.
— Не, не е — намеси се Нед. — Той пое към най-шумната част на гората, но поляната с езерото не беше нататък. Един от ловците сочеше към нея, но Флорак не му обърна внимание.
— И вие отидохте там?
— Да.
— Но се изгубихме един друг — каза Алан.
— Да речем, че не се стараехме особено да се движим със сенешала и момчето.
— Защо? Нали не сте познавате гората?
— Алан каза, че не вижда защо трябва да се влачим по петите на другите.
Алан махна нетърпеливо с ръка и продължи:
— Каквото и да е било, истината е, че се отделихме от Ришар Фоа и ловците, които вървяха пеша. А после аз загубих от поглед и Нед…
Сега беше ред на Нед Кейтън да изглежда притеснен. Чосър търпеливо чакаше.
— Чух гласове… които се оказаха на актьорите или поне някои от тях. Бог знае какво търсеха в гората.
— Искаш да кажеш, че е била Алис Луп — каза Алан.
— Чух женски глас. Помислих, че дамата може да е в беда.
— Надявал си се, за да препуснеш на белия си кон и да я спасиш. Идеалната дама в беда.
— Знаем, че твоят вкус клони повече към матроните, Алан. Към дебелите ханджийки в Кентърбъри.
— Да се придържаме към темата — намеси се Чосър. — Доколкото разбирам, всичко живо е бродело из гората. Какво направи, когато видя Алис Луп, Нед?
— Разбрах, че не е в опасност. Актьорите бяха с нея. Върнах се, за да настигна Алан, но в това време той бе изчезнал нанякъде…
— Чух ужасен животински рев и поех в посоката, откъдето долетя.
— И накрая всички се събраха в поляната — каза Чосър, поглаждайки брадата си — Аз също чух този рев. Сигурно е подействал като сигнал на всички хора в гората. Като камбанен звън за тревога. Но в известен смисъл този рев бе от полза.
— От полза?
— Той показва, че Анри е бил още жив и току-що е бил промушил глигана. Колко време ви трябваше да стигнете до поляната, след като чухте вика?
— Не знам — каза Алан.
— Половин час?
— Не, доста по-малко.
— Но повече от няколко минути — каза Чосър. — Това беше и моето впечатление за времето между вика и пристигането ми на мястото. А аз бях един от последните. Така че, който и да го е направил, не е имал време за бавене… сигурно е бил подготвен… и много бърз. Кажете ми, видяхте ли някой друг в гората?