— Някой друг ли?
— Например, един еднорък мъж. Облечен в дрипи.
— Сигурно съм го пропуснал, когато се загледах в огнедишащия дракон — каза Нед. — Еднорък мъж! Да не сме в царството на легендите, Джефри?
— Точно това започвам да си мисля. И ви казвам, че аз го видях.
— Какво правеше?
— Нищо.
— Дори не разказваше пророчества?
— Не проговори, но ми посочи пътя.
Чосър забеляза, че двамата не знаеха дали да му вярват. И той самият не бе сигурен. Може би фигурата беше рожба на въображението му. И той насочи разговора към по-практични въпроси.
— Казвате, че в началото сенешалът Ришар Фоа е бил със сина на Анри. Видяхте ли да пристигат заедно в поляната?
— Не мисля.
— Не ги видя заедно или изобщо не ги видя?
— Има ли значение?
— Може би. Казвам ви, че положението ни тук е… несигурно. Трябва да се разберем какво да кажем и какво да премълчим.
— Алан беше вече там, когато пристигнах — каза Нед. — Може би той ще отговори.
— Мъжът и момчето не дойдоха заедно. Помня, защото ми се стори малко странно.
— Защо?
— Защото… защото имах чувството, че сенешалът трябваше да се грижи за момчето, но той не го правеше. Анри дьо Гияк вече беше стигнал до поляната — искам да кажа, синът. Никой още не знаеше, че баща му е мъртъв. Беше много шумно, ала чух някой да го вика по име и той се огледа. Беше Ришар Фоа. Още беше на коня. После слезе и отиде при момчето. Сложи ръка на рамото му, сякаш за да го утеши.
Алан Одли потупа Нед по рамото.
— Значи и те са се разделили в гората — каза Джефри. — Известно време не са били заедно.
— Изглежда всеки е бил сам — обади се Нед.
Внезапно на вратата се почука силно. Той извика „Влез!“, но тя вече се бе отворила.
На прага стоеше обикновено безстрастният Жан Кадо.
— Хванаха го — почти изкрещя той. — Хванаха го!
14.
Заловили бяха едноръкия мъж. Когато Ришар Фоа решил, с помощта на Гастон Флорак, че смъртта на Дьо Гияк е била причинена от човешка намеса, а не от бивните на глигана, изпратил хора да претърсят гората. Почти веднага те срещнали Матийо, както се наричаше едноръкият. Оказало се, че той изпитвал силна ненавист към рода Гияк, тъй като загубил ръката си, след като бил нападнат от един от алаунтите, макар и не по времето на Анри, а на неговия баща. Матийо бил открит в убежище от клони и зеленина, наподобяващо повече леговище на животно, отколкото човешко жилище. По лицето му имало следи от кръв и той стискал голям пръстен със сапфир, който бил разпознат като един от пръстените на Анри дьо Гияк.
Джефри Чосър трябваше да бъде доволен от тази новина. Не само подозренията му относно смъртта на Гияк бяха потвърдени и престъпникът заловен, но и срещата му с едноръкия се бе оказала реална. Но Чосър не се чувстваше доволен, макар че щом Жан Кадо напусна стаята, Одли и Кейтън го поздравиха, сякаш лично бе заловил злосторника.
— Има само един проблем — каза Чосър — Този Матийо не е виновен.
— Не го е направил той.
— Сигурен ли си, мастър Чосър?
— Колкото съм сигурен, че седя тук, мастър Фоа.
Двамата мъже бяха в същата стая, където Анри дьо Гияк бе казал предишната вечер на Джефри да не храни лъжливи надежди. Отново беше лятна вечер, но въздухът беше душен, сякаш предстоеше буря. Само преди двадесет и четири часа Фоа седеше на мястото на писаря в единия край на стаята. Сега се беше настанил на стола на покойния си господар и държеше чаша с вино. Гарафата беше на близката маса, но той не предложи на Чосър. Фоа не изглеждаше съвсем спокоен, но в същото време в стойката му се долавяше някакво упорство, сякаш искаше да покаже, че няма да се остави да бъде разубеден от никого (камо ли пък от англичанин).
— Какви са основанията ти?
— Срещнах Матийо в гората, малко преди да бъде открито тялото на графа.
— И?
— Няма как да е стигнал до поляната, където… е било извършено престъплението, за толкова време. Аз стигнах за няколко минути, а бях на кон.
— Познаваш ли горите на Гияк?
Чосър поклати глава. Знаеше какво ще последва.
— Има преки пътеки, които само обитателите на гората познават. Матийо е живял там много години.
— Защо?
— Някои хора не обичат компанията на ближния си.
— Чух, че имал зъб на рода Гияк.
Фоа сви рамене.
— Кой знае какво става в ума на подобен човек? Изгубил ръката си заради едно от ловните кучета на лорда преди много години. По времето на бащата на Анри. Матийо бил дете. Семейството му получило обезщетението, което се предвиждало от закона. Няма от какво да се оплакват.