— Само това, което очите и разумът ми казват.
— Тогава внимавай накъде те води разумът.
Но Чосър не можа да премълчи един последен въпрос:
— Попита ли Матийо какво е станало? Може би е видял нещо.
— Бихме го разпитали, ако можехме, повярвай ми, не бихме имали нищо против хубавичко да го разпитаме. Но няма полза — Фоа се отпусна самодоволно на стола и отпи глътка вино. — Когато се изпречил на пътя на кучето, той загубил не само ръката си, но и способността да говори. Онемял и това е така от много години.
— И това беше — каза Джефри на Кейтън и Одли — Видях, че няма да стигна доникъде със сенешала.
— Не разбирам защо толкова държиш да докажеш, че този Матийо няма нищо общо със смъртта на Гияк — каза Нед. — Ако е било извършено убийство, виновникът трябва да бъде открит. И то много бързо.
— Удобно бързо.
— Аз съм за това справедливостта да възтържествува.
— Не би ли трябвало — намеси се Алан Одли — да пишат до Бордо и да искат някой от съдиите на принц Едуард да дойде и да разследва? Тази територия е все още под английска власт.
— Знатните лордове на Гийена са законът тук — каза Чосър. — Точно сега никой не би приел добре английска намеса.
— Тогава да го оставим да продължи — каза Нед. — В крайна сметка този човек е мразел графа заради изгубената си ръка. И макар без ръка е бил опасен!
— Това се е случило по времето на бащата на графа, защо изведнъж е решил да си отмъщава на сина след толкова години?
— Но ти каза, че у него са намерили пръстен, който е бил на покойния — сериозно каза Нед — Спомням си, че го видях на ръката на граф Дьо Гияк. Красив пръстен със сапфир.
— Открили го в някаква кесия на горянина, макар че дрипите не скриваха и голотата му.
— В кесията, в ръката му, каква разлика? И на носа си да го беше носил, пак щеше да доказва вината му.
— Боя се, че нас ни водят за носа — каза Джефри.
Не само тримата англичани се съветваха през нощта. Гастон Флорак и Ришар Фоа също не спяха и пиеха вино. След кратък размисъл Фоа бе предложил най-хубавия стол в стаята на Флорак в знак на уважение. Сега съжаляваше за решението си. Седеше на мястото на Чосър и непрекъснато се въртеше на стола, опитвайки се да се настани удобно. Почувства, че в бръчките на челото му се събира пот и я избърса.
— Лоша работа — каза той не за първи път.
Флорак не му обърна внимание. Вместо това си играеше с пръстена със сапфир, който преди тази сутрин никога не бе свалян от средния пръст на Анри дьо Гияк.
— Твоите хора ли го намериха?
— Гийом го откри у Матийо.
— Гийом?
— Нисък мъж с преждевременно състарено лице.
— А, този ли.
— Достатъчно е, за да обесим Матийо.
— Повече от достатъчно. Кога ще го направиш?
— След погребението на господаря. Какво мислиш? Ще се радвам да чуя мнението ти.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Така всичко ще приключи бързо, преди да се намесят от Бордо.
— Преди погребението ли?
— Да, ако си решил да го правиш.
— Англичанинът не е доволен.
— Англичаните никога не са доволни. За кого от всичките говориш?
— За по-възрастния. Джефри Чосър тръгнал през гората след нас. Открих го да души около поляната, където загина господарят ми.
— Искаш да кажеш, където беше убит.
Фоа трепна, но успя да кимне. Отново избърса челото си и каза:
— Изглежда този Чосър има някакви подозрения.
— И е прав.
— Направих всичко възможно да го убедя, че всичко е наред. Представих му доказателствата, включително пръстена, който държиш.
— Убеди ли го?
— Не вярвам.
— Англичаните са опърничави. Ако им кажеш, че носовете им са отпред на лицата, ще ги търсят на тила — каза Гастон Флорак, отпусна се на стола и протегна крака. — Какво ще правиш с него?
— Какво ще правя аз?
— Ти командваш тук — за момента.
Фоа си каза, че ако беше така, нямаше защо да се отказва от удобния стол. Той отвърна:
— Лейди Розамонд сигурно има какво да каже по въпроса.
Флорак помръдна рамене, сякаш да покаже, че не си струва труда дори да ги свие.
— Остави дамата насаме със скръбта й. Но, повтарям, англичанинът…
— Присъствието му тук определено е неудобно.
— Имаш дарба да изказваш очевидното, Фоа. Искаш ли да чуеш мнението ми?
Този Гастон Флорак е направо нетърпим, помисли си Фоа. Прикри чувствата си като заби лице в чашата. Отпи твърде бързо и червеното вино оплиска брадичката му. Какъвто и да беше отговорът му, той се изгуби в пръските.