Единствените му спомени от деня бяха, че бе объркан и изплашен. Група въоръжени мъже го беше хванала на едно от местата, където си беше направил легло, оковаха го и опипаха тялото му и дрипите, които едва го покриваха. Един от мъжете ликуващо вдигна нещо, което блестеше в синьо, тъмносиньо като небето в края на деня. Поведоха го, препъващ се, вън от гората — пътуване, изпълнено с ругатни (не негови, естествено), преминаване през някакво място с къщи и мълчаливи зрители. После преминаха през големи врати и под високи стени, слязоха по стълби и го вкараха в тази тъмна дупка. Като животните Матийо можеше да си спомня откъслечни образи от миналото и осъзнаваше настоящето. Но не можеше да гадае бъдещето, ничие бъдеще. Сви се върху мръсните чували и закри окървавеното си лице с ръка.
15.
— Божичко, Джефри, какво ще правим? — каза Нед Кейтън.
— Да правим? Нищо.
Нед Кейтън беше единственият от тримата, който реагираше явно на напрежението в ситуацията им. Алан Одли беше пухтял и нареждал, че това е позор, че е престъпление те тримата — като англичани, като служители на краля на тази провинция — да бъдат държани като затворници. Но после сякаш се бе примирил с положението и бе застанал до решетката на прозореца, единственото място, през което влизаха въздух и светлина отвън и който гледаше към един от вътрешните дворове на замъка. Затова пък Нед бе пребледнял и бе започнал да си мърмори под нос, подхвърляйки от време на време забележки към Чосър, от които ставаше ясно, че го обвинява за случилото се.
На Джефри му се бе случвало и друг път да бъде задържан. Дори при първоначалното си идване в Гияк преди повече от десет години той бе пленник, макар да се отнасяха с него като с лорд. Но тогава, разбира се, Анри командваше тук, а и Чосър беше военнопленник. Изглежда сега сенешалът Фоа бе взел нещата в свои ръце, заявявайки, че затваря англичаните, за да бъдат в безопасност. Според него, из замъка и околността му се носели какви ли не слухове. Макар да били задържали виновника за смъртта на Дьо Гияк, това не възпряло нито приказките нито обвиненията. Като чужденци Чосър, Кейтън и Одли били в уязвима позиция. Фоа беше толкова доволен от този израз, че го повтори, „в уязвима позиция“. Ще е по-добре за всички, ако известно време не се мяркате пред очите на местните. Така че, както виждаш, мастър Чосър, затваряме ви тук заради собствената ви безопасност.
Чосър беше подмамен да излезе от стаята си рано сутринта, когато обитателите на замъка започваха да се раздвижват. Нисък мъж с неприятно луничаво лице бе почукал на вратата му не особено внимателно и му бе казал, че Ришар Фоа го вика спешно в покоите си. Чосър се бе облякъл с мисълта, че Фоа може да е размислил след разговора им предната вечер. Отведоха го по някакви безлични коридори в едно отдалечено крило на замъка. Тъкмо си мислеше, че Фоа със сигурност би трябвало да е настанен по-добре, а не в тази зле осветена и проветрена част, когато видя двама войници на пост пред солидна врата. Един от тях почука и отвътре отвориха. Светлината бе слаба, но очите на Джефри вече бяха привикнали към нея. Забеляза, че Кейтън и Одли са вече вътре с още двама въоръжени мъже. Кой знае защо поведението им — на Нед и Алан — му напомни на ученици, хванати да правят беля. Значи това беше капан, но бе твърде късно, за да успее да избяга. Нямаше смисъл и да протестира, тъй като разбираше, че заповедта за задържането им не е била дадена от луничавия мъж, който с ироничен поклон му направи знак да се присъедини към спътниците си. Войниците излязоха и вратата се затвори с трясък, последван от превъртане на ключ. В стаята имаше дъбова маса със столове и празна ракла. Мирис на изгорели дърва се носеше от каменните плочи на голямо огнище. Чосър надникна вътре и погледна нагоре към комина, който се стесняваше и извиваше нанякъде. Усети мирис на влага и сажди. Стените на стаята бяха голи. По оскъдното обзавеждане реши, че вероятно стаята е предназначена за дежурната стража.
След около час вратата се отвори и на прага застана Ришар Фоа. Той запълни пространството, запречвайки повечето светлина, която влизаше от коридора. Почти с извинителен тон той обясни защо са тук. Било въпрос само на часове, най-много на ден, докато ги освободят, каза той. После си тръгна.