— Спуснал се е. Просто се спускате от стената, отдолу има склон, но не твърде стръмен, защото Кадо стои на него и маха с ръце. Кой ще е следващият?
— Защо не ти, Джефри? — попита Нед.
— Не — отвърна той и бързо добави. — Имам си причина да искам да остана последен.
— Никой не може да каже, че един Одли се е уплашил да направи нещо, което е сторил един гасконец.
С тези думи Алан подаде краката си през отвора и скоро от него се виждаха само глава, рамене и две ръце, стиснали въжето. След това под одобрителния шепот на Джефри и Нед той изчезна от поглед.
Изчакаха няколко минути. Въжето леко се отпусна и отвън се дочу далечен вик. Нед Кейтън беше следващият. За лека изненада на Чосър той се промъкна без възражения през тясното пространство и се спусна от ръба. Ако някой наблюдаваше отдолу, сигурно му се струваше, че кулата бълва хора.
Джефри изчака, докато чуе отново вик отдолу. Чу вик, който показваше, че Нед също е слязъл. Той се ослуша пак. Някакво странно свойство на кулата усилваше всеки шум. Затръшна ли се нещо долу? Не беше ли това шум от тичащи крака по спираловидното стълбище? Не, но някой можеше да дойде всеки момент. Той реши, че обитателите на замъка са на селския площад или струпани по бойниците, които гледаха към него.
Макар да не бе гъвкав като спътниците си, той се промъкна през отвора. Ръцете му се хлъзгаха по студения камък. Краката му се плъзнаха през ръба и увиснаха в празното пространство. Усещането не беше приятно. Легнал по корем, той се избута още. Въпреки хладината в стаята, по лицето му се стичаше пот.
Сега, когато все по-голяма част от тялото му провисваше във въздуха, той стигна до момента, от който се боеше — не най-опасният, но най-унизителният, за който непрекъснато мислеше. Затова бе настоял да тръгне последен — боеше се, че хоризонталният отвор в стената ще бъде твърде тесен, за да успее да се промъкне през него. Той беше достатъчен за дребния Жан Кадо или младежите, макар че Нед беше доста набит. Те можеха да се плъзнат през него като горещо масло в гърло. Но за мъж, който беше малко по… малко по-закръглен, да кажем… това беше доста трудна маневра. Той бе преценил възможностите. Да заседне унизително наполовина вън, наполовина вътре, висейки на стотици метри над земята, заклещен в каменния тунел. Или Нед и Алан да го бутат със смях и ругатни. Да тръгне последен означаваше, че другите ще са навън и ако не са в безопасност, поне ще са на твърда земя.
Чосър беше стиснал така здраво въжето, както само страхът може да те накара. Почувства как се плъзга през ръба като бавно изливана течност — о, колко бавно — от гарафа. Беше трудно, но реши, че ще успее да мине през отвора. Едното унижение му беше спестено. Странно, че се страхуваше повече от унижението, отколкото от смъртта. Сега вече трябваше да се бои само от смъртта. Слабините му преминаха през ръба, последвани от добре закръглените му талия и корем. И изведнъж се оказа увиснал на самия ръб на отвора, с протегнати към въжето ръце. Сети се за историята, която бе разказвал в помещението за стражата. За Арверагус, Доригена и Аурелис. Беше изоставил на неизвестно бъдеще младия Аурелис, след като той бе скочил в морето. А сега той, не толкова младият Джефри Чосър, щеше да се впусне в неизвестното.
Стената беше на няколко сантиметра от носа му, твърде наблизо, за да може да концентрира погледа си. Не гледай надолу, каза си той, не гледай и нагоре, нито встрани, не гледай наникъде. Вместо това се спускай. Движи се по-бързо, преди ръцете ти да се уморят да издържат теглото ти. Краката му инстинктивно се бяха усукали около въжето. Спусна се на няколко метра. Лактите и коленете му се удариха в камъка. Носът му го засърбя и той се съсредоточи върху това, за да не мисли за друго. Усещаше жегата, която лъхаше от стената. Слънцето напичаше гърба му, но отдолу усещаше огромна празнота. Под него нямаше нищо…
На селския площад се канеха да обесят едноръкия. Качиха го на каруцата. Гийом и тромавият му помощник поспориха какво да направят с единствената ръка на Матийо, докато местният свещеник произнасяше молитви, които никой не слушаше. Единствената ръка беше проблем. Не искаха дивият горянин да замахне към палачите си със закривената си ръка или да драска по врата си в опит да разхлаби примката. Но обичайният метод с връзването на ръцете зад гърба не беше възможен. Накрая пристегнаха парче въже около торса му, така че Матийо да не може да движи горната част от тялото си. Краката му оставиха свободни, тъй като ритането на осъдения беше заслужена част от зрелището в подобни случаи. Сега Матийо стоеше — или по-скоро се бе отпуснал, поддържан от войници от двете страни — а въжето се спускаше от клона на кестена и завършваше в примка около врата му. Бледи цветове обсипваха раменете му.