— Аз съм търпелив човек — каза Сампсън.
— Прекалено търпелив, като се има предвид как те предизвикват. По колко им измъкваш? Какво ти предлагат, за да избегнат усложненията? Особено когато бързат да заминат за Дувър на другия ден и биха си платили, за да избегнат неприятностите? Затова любопитстваше какви са намеренията ни за утре, нали?
Сампсън въздъхна. Звукът напомняше излизане на въздух от пробит мях.
— Не съм виновен, че не мога да удържа дъщеря си. Макар че веднъж дори я набих.
— Явно не можеш да удържиш и жена си. Тя е заела мястото на дъщеря ви и е скочила в леглото при друг мъж, без да знаеш. Очевидно си рогоносец.
Ханджията не отговори.
— Рогоносец по уговорка, мастър Сампсън! Сводник, който отваря вратата на собствената си спалня!
Отново не последва отговор.
— Ще приема това за отричане. Значи не си рогоносец по уговорка, а просто по грешка.
— Да, да, по грешка. Жена ми скоро ще разбере каква грешка е направила. Ще я науча аз.
— Законът не се интересува от вашите отношения, стига да не пречат на останалите. Или пък ти си сводник, а хан „Феникс“ е бардак. Ако случаят е такъв, това не е грешка и законът ще се намеси. Помисли върху това тази нощ, мастър Сампсън.
Ханджията се отдалечи, придружен от трепкащия пламък на свещта, а Чосър се върна в стаята си. Алан Одли спеше засрамено или поне се преструваше, че спи. Обаче сега безследно изчезна неговия светлокос приятел. Вероятно докато те са изяснявали отношенията си със стопанина, Нед незабелязано се е промъкнал в нечия спалня. От другата част на хотела се чуха стъпки и гласове — мъжки и женски.
Майко божия, помисли Джефри, ако и този е попаднал в разпра, няма да го измъквам. Дано стопанина на хотела го завари с някоя от своите жени и да му отреже топките, ако се добере до тях. Даже и да превърне Кейтън в евнух, няма и пръста си да помръдна за спасяването на мъжкото му достойнство. Ядът на Джефри към ханджията беше нищо в сравнение дълбокото възмущение, което предизвика у него поведението на спътника му. Даже този жребец да преспи и с двете жени, аз какво — други грижи нямам ли си? Макар че да се окажеш между госпожа Сампсън и дъщеря й Алисън — все едно между воденични камъни да попаднеш. Джефри Чосър не без удоволствие си представи как мелничните камъни раздробяват Нед Кейтън и бавно го смилат на брашно. С тази мисъл в главата трябва да е заспал.
Както Чосър обеща на ханджията, на следващата сутрин призори те тръгнаха на път. Когато се разплащаше, Сампсън нито думичка не промълви за снощните събития. Нито жена му, нито дъщеря му не даваха признаци за присъствие. Окото на дебелака беше разкрасено от синка, която напомни на Джефри за шума, който чу преди да заспи. Изглежда ханджията е поучавал жена си да не греши, но урокът е завършил с непредвидено последствие.
Алан Одли се чувстваше неудобно — толкова, колкото може да се почувства мъж, когото са заварили с гол задник. За разлика от него Нед Кейтън беше оживен и весел, като пролетна птичка. Той явно се наслаждаваше на конфузното положение в което беше изпаднал спътника му и през целия път недвусмислено намекваше за успешната си среща с Алисън — „младичката, а не тази старица, разбира се за тебе е ясно по какво се отличават. Но младите са взискателни, не лягат с първия срещнат.“ Любовната среща на Нед явно се е състояла на друго място във „Феникс“, встрани от сцената на вече упоменатите събития.
Чосър много, много не вярваше в тези приказки, пък и не беше го особено грижа за тях. Алан също не желаеше да повярва и накрая в яда си заповяда на Кейтън да млъкне. Градът остана далече назад. Скоро и крепостните стени на Кентърбъри се скриха от погледа. Денят се очертаваше да бъде чудесен. В небето плуваха леки пухкави облачета. Пътешественици по пътя имаше немалко, но Чосър не забеляза нито един от тези, които запомни от вчерашния ден.
Решиха да не ходят на поклонение в гробницата на свети Томас в катедралната църква. Времето ги натискаше. Чосър се закле, че непременно ще отиде там на връщане. Веднъж вече беше посещавал храма на светеца преди своето първо пътешествие във Франция — на деветнадесет години. Тогава им предстоеше военен поход. Монахът, който показваше гробницата на групата поклонници, в основната си част отбили се по време на похода войници, отначало го заведе до олтара и с гордост показа следите от кръвта на мъченика, която все още личеше по каменните плочи. Кръвта се стори на Чосър прясна, трудно беше да повярва, че е на двеста години. Дойде му на ум, че тя може наистина да е прясна, че може от време на време да я подновяват, така както търговците със сергии на Мърсъри Лейн край храма по чудесен начин подновяваха мощите и реликвите всеки път, щом почнеха да им падат приходите.