— Сигурен съм, че е предназначен да прилича на официален документ, но изглежда е рецепта.
— Рецепта?
— Да, как да сготвим гъска.
— Това шега ли е?
— Ако е така, не знам за чия сметка е.
— Има още едно странно нещо, Джефри — каза Нед Кейтън. — Спомняш ли си пръстена, който обесеният беше откраднал?
— Той не беше виновен.
— Каквато и да е истината — каза Нед, снишавайки още повече гласа си, — сега той е в ръцете на капитана на кораба.
— Откъде знаеш?
— Видях го на пръста му. Показваше го на хората си. Бях наблизо и го видях съвсем ясно. Когато разбра, че го гледам, той скри ръката си.
Джефри се канеше да каже, че това не е много вероятно — защо доказателството за убийство би се оказало няколко часа по-късно в ръцете на лодкар, който няма нищо общо с престъплението — когато си спомни думите на Луис Луп, че Кадо им осигурил безплатно пътуване. Беше ли пръстенът цената, която бяха заплатили за превозването на английските посетители обратно по реката, за да не пострадат? Бяха ли му наредили да откара нежеланите гости до Либурн или Бордо, за да не се месят повече в работите на Гияк? Ако беше така, то закръгленият братовчед на Кадо беше много добре възнаграден за едно обикновено пътуване, тъй като пръстенът струваше колкото доходите му за половин година, а може би и доста повече. А и използвайки го по този начин, Ришар Фоа се бе отървал от едно неприятно доказателство. Но каква беше ролята на Жан Кадо във всичко това?
— Какво става тук? — попита Нед, сякаш в отговор на мислите му.
— На тъмно сме — каза Алан Одли и тихо се засмя на шегата си.
Докато лежеше на неудобната палуба на товарния кораб и очакваше първите проблясъци на зората, Джефри Чосър откри, че не може да заспи. Бяха се измъкнали от Гияк, но не можеше да се отърве толкова лесно от спомените за всичко, което се бе случило там и най-вече за сцената на поляната, където лежеше тялото на Анри.
Някой бе убил Анри дьо Гияк, в това не се съмняваше. Предполагаемият престъпник беше заловен и наказан, но виновният със сигурност не беше Матийо.
Но ако не беше Матийо, кой беше тогава?
В ума му се редуваха образите на онези, които биха имали интерес от смъртта на Анри.
Лицето, напомнящо мъртвешка глава — Хюбърт, ако това бе истинското му име. Той ги бе преследвал поне от Дувър. Хрумна му, че може би Хюбърт беше виновен за нападението в „Петкракия овен“ в Кале и опита за подпалване на хана. Ако Джефри беше прав в предположението си, че той е искал да се докопа до кесията, която още висеше на врата му като воденичен камък, значи не бе успял — но за малко. И тъй като отново не се бе добрал до него, Хюбърт бе изчакал до възможността да се присъедини към трупата на Луп. За да го постигне, се бе опитал да убие Бъртрам. Очевидно за него животът нямаше значение, вероятно дори му беше приятно да убива хора. Джефри бе срещал такива хора на поход, макар че те по-скоро се срещаха не между обикновените войници — които бяха по-загрижени откъде ще намерят какво да хапнат и дали ще се приберат у дома живи и здрави — а в редиците на наемниците.
Но Хюбърт със сигурност, също като наемниците, работеше за някого. Вероятно целта му бе да попречи на Чосър да убеди Анри дьо Гияк да потвърди верността си към Едуард III — или като открадне кесията, или като го убие, преди да стигне Гийена. Подобна постъпка би била в интерес само на една група: сподвижниците на френския крал Шарл. Те искаха да предизвикат война с англичаните. И ако не бяха сигурни в някой от аквитанските благородници, всичко, което би го накарало да се обърне към Париж, би било оправдано. Но ако наистина това беше целта на Хюбърт, тогава мисията му бе безсмислена. Анри не бе проявил склонност да бъде убеден, а и без това вече беше мъртъв. Дали Хюбърт бе предпочел да опрости нещата, като убие граф Дьо Гияк? Но това едва ли щеше да бъде нужно, ако графът наистина имаше намерение да мине на страната на Франция.
Умът на Джефри познаваше тъмната сцена, където дипломацията и интригите понякога се съюзяваха, а друг път се бореха, и той остави настрана въпроса дали Хюбърт е убил Анри дьо Гияк. Вместо това се замисли за някои от другите, които може би се бяха зарадвали на смъртта на графа или дори бяха я организирали.
Беше му неприятно да допуска, че Розамонд може да е между онези, които бяха желали смъртта на Анри. Не че би могла да убие сама съпруга си, макар да имаше силата за това (спомни си как бе размахвала ловния меч в градината и как здраво бе стиснала китката му в спалнята) — тъй като бе в неговата стая, когато Анри беше преследвал глигана. Все пак си каза, че човек, който познаваше тайните изходи от замъка и горите наоколо, би могъл да стигне до поляната и да се върне за сравнително малко време. Тя не беше присъствала, когато бяха върнали тялото в замъка, появи се малко след това. Бе трудно, почти невъзможно да мисли за Розамонд като за убийца, но тя бе властна и решителна жена. Можеше да е подкупила или прелъстила някого, за да го направи. Или поне да е приела без възражения резултата. Мотивът й беше достатъчно ясен, ако бе влюбена в Гастон Флорак, каквито признаци имаше. Чосър си спомни как веднъж тя му бе споменала за любовта на Николет и кастелана. В тази история се разказваше за жена, който мечтае за смъртта на съпруга си, за да бъде свободна и да се омъжи за любимия си.