— Какво правиш тук? — попита мрачният английски капитан. — Мислех, че имате работа в Бордо.
— Работата ми ме отведе по-далеч, отколкото очаквах. Трябваше да навлезем навътре в сушата — каза Чосър. — И аз мога да те питам същото. Какво правиш ти тук?
— Нали помниш, че понесохме щети, когато пресякохме наносите, за да навлезем в Жиронда?
Чосър си спомни стърженето и потръпването на кораба, които придружаваха навлизането им в устието. Кимна.
— Лоши неща стават в морето и най-лошите ми очаквания се оправдаха — каза Дарт.
— Може би не най-лошите, защото все пак пристигнахме живи и здрави.
— Трябва да благодарим за това на щастливите си звезди. Но няма да изляза с кораба си в открито море, докато е в това състояние. „Арверагус“ ще остане край брега като човек, който се лекува. Единствената разлика е, че неговото възстановяване е далеч по-сигурно, отколкото биха били моето или твоето след подобна злополука.
— Жалко, че не всички сме направени от дърво. И какво правиш толкова далеч от пациента си?
— В Бордо цари неразбория. Войната витае във въздуха. Принц Едуард е тръгнал на север.
— Защо?
— В Лимож назрява нещо. Сега той е в ръцете на епископа, който е от нашите, но принцът се бои, че може да премине към французите. Иска да бъде наблизо, за да обезкуражи подобен ход. Така че ми нареди да закарам… някои неща… нагоре по реката, за да могат да ги пренесат по суша на север. Трябваше да ги сваля от „Арверагус“, да ги кача на речен кораб, а сега ще бъде нужно отново да ги натоваря. Не съм свикнал да плавам по река. Липсва ми моят „Арверагус“. Този кораб прилича повече на поднос за храна. Достатъчни са само двама души, за да го карат.
Дарт посочи през рамо към едно от корабчетата на кея. Беше подобно на онова, което ги бе спасило от Гияк, макар че навесът за екипажа беше по-голям. Стои му се, че на палубата различава увити предмети, подобни на бомбардите, които пренасяха от Кале.
— Тайните оръжия?
— Вече не са тайни. И честно казано, мастър Джефри, от тях няма много полза. Трябва да се крием. Принцът е болен и изглежда изненадан, че черната му броня не го прави безсмъртен9. Навсякъде трябва да го носят на носилка. Армия, водена от болен, е вече наполовина победена. И пристигането на Гонт няма да помогне.
— Джон Гонт е тук?
Един-двама души се обърнаха при думите на Чосър. Не бе осъзнал, че говори толкова силно. Това показваше колко го бе изненадала новината.
— В Бордо е — каза Дарт.
Гонт не бе споменал, че възнамерява да пътува до Аквитания. Присъствието му бе знак, че положението е сериозно. Но щом човекът, който му бе възложил мисията, бе тук, това улесняваше нещата. Можеше да говори с него веднага. Да му съобщи за неуспеха си. Беше донякъде радостен, но и донякъде угрижен при мисълта, че отново ще види Гонт.
— Трябва да стигна до Бордо възможно най-бързо.
— За да му съобщите как е виното от вътрешността на страната?
— Да забравим преструвките, мастър Джак. Вие отдавна знаете каква е истината. Но въпреки това трябва да стигна в Бордо много бързо.
— Тогава се върнете с мен на онази черупка. Трябва само да разтоварим „тайния“ товар. Тръгваме утре призори.
— Не съм сам.
— Нед и Алан? Виждам, че говорят с някаква опърпана компания. Макар че в нея има едно хубаво момиче.
— Станахме повече на брой. Група актьори се присъединиха към нас. И те са англичани. Наричат се „Трупата на Луп“. Хубавото момиче е Алис Луп.
— Нямам нищо против представленията. Елате всички. Можете да спите на борда, ако искате — безплатно. Бъдете мои гости, макар и на тази черупка.
— Благодарен съм ти.
— Няма да е много удобно за сухоземните плъхове.
— Ще го обмисля.
— Аз мога да спя само на вода. Да спя добре, искам да кажа, макар че моряците винаги спят леко.
Чосър представи на Джак Дарт членовете на трупата на Луп. Капитанът веднага хареса Маргарет и Луис и покани цялата трупа да спи на борда. Луис прие с благодарност, признавайки си честно, че това би им спестило доста пари. Конят и каруцата щяха да останат на брега — в една от постройките на пристанището.
По-късно, когато слънцето залязваше, Джефри, Нед и Алан отидоха да погледнат как върви разтоварването на оръдията. Когато махнаха платнищата, се видяха железни тръби, прикрепени за здрави дървени поставки с колела. Те вече не бяха тайна. Един от артилеристите без колебание им разказа всичко, което знаеше за тях, а то не беше много. Когато го попитаха какво задвижва „топките“, мъжът плесна с ръце, изду бузи и заломоти нещо за гръцки огън, сякаш ставаше дума за магия. Посочи малки платнени чувалчета, струпани на кърмата с другия багаж.
9
Едуард от Уудсток, (1330–1376), най-големият син на крал Едуард III, известен като Черния принц заради обичая си да носи черни доспехи. Изключително талантлив и популярен военачалник, Едуард не наследява престола, защото умира една година преди баща си. — Б.пр.