— Гръцки огън? Имаш предвид барут — каза Нед Кейтън.
— Наричай го както искаш, но е страшно нещо, сър — отвърна мъжът. — Какъв шум, дим и миризма! Половин час след това ушите ти не спират да бучат.
Джефри Чосър се съмняваше, че от оръдията ще има полза. Не можеш да разрушиш замък, още по-малко град, с камъни, колкото и бързо да летят. Замъците и градовете се превземаха от смели мъже отвън — или от предатели отвътре. (И това го накара да се замисли отново за замъка Гияк и предателството в него и извън него.) Той погледна към стените на Либурн, които се къпеха в лъчите на залязващото слънце. Със сигурност беше нужно нещо повече от няколко оръдия, за да разрушат тези здрави укрепления. Подобно на много от гасконските градове, построени от англичаните през последните няколко десетилетия, той бе ограден с камък, а улиците му бяха прави за разлика от по-старите градове, които бяха се разраствали хаотично, и му се струваха някак неанглийски. По-типични бяха безредно разхвърляните постройки и складове на двата края на кея.
Наблюдаваха как войниците вкарват оръдията през градските врати, потни и ругаещи. В същото време Жан Кадо излезе през тях. Присвил очи срещу залязващото слънце, той обясни, че намерил къде да отседнат — в най-хубавия хан в града, съвсем близо до пазарния площад. Изглеждаше доволен от себе си и нарече находката си „място за изискани посетители“. То ще ви възмезди за неудобните стаи в замъка, каза той, да не говорим за неудобствата на кораба.
Внезапно Чосър изпита съмнение. Какво знаеха всъщност за Кадо? Той им бе помогнал да се измъкнат от замъка Гияк, но кой знае какви уговорки се криеха зад бягството им, което — като изключим спускането по стената на кулата — се бе оказало изненадващо лесно. Пък и ако нощуваха зад стените на този укрепен град, щеше да бъде трудно да потеглят рано на другата сутрин, защото портите щяха да бъдат затворени. Трябваше да минат през стражата. А Чосър искаше да стигне в Бордо колкото се може по-бързо.
— Благодаря ти, Жан — каза той, — но предпочитаме нещо по-незабележимо. Това например.
Той посочи към ниска постройка в края на кея. Табела с неразличим надпис висеше накриво, като залитащ пияница, от куката над вратата.
— Но тук се събират рибари, лодкари и други отрепки — каза Кадо.
— Парите са си пари — отвърна Чосър. — И нашите струват колкото техните. Ти остани в града, ако предпочиташ.
Почти очакваше Нед Кейтън и Алан Одли да възнегодуват срещу избора му, но младежите мълчаха — може би най-после разбираха какво е да живееш на път — и послушно го последваха към крайбрежния хан заедно с недоволния Жан Кадо. Той сви рамене и вдигна очи към небето, сякаш отчаян от своенравните англичани.
Ханът с неразчитаемата табела миришеше на влага. Гредите, от които беше построен, сякаш бяха извадени от реката. Ханджийката се появи, бършейки ръце в престилка, изцапана с рибя кръв. Но поведението й беше радушно, дори майчинско и тя се отнасяше към тях като към почетни гости. Въведе ги в стая с нисък таван и половин дузина разнебитени легла, нито едно от които не беше заето.
Навън се смрачаваше. Ханджийката им поднесе рибена чорба и се засуети около тях като квачка. Чорбата бе приготвена главно от глави, опашки и кости, но според Нед — който беше особено впечатлен от отношението на жената — това бе най-вкусното, което бе ял от седмици. След това се прибраха горе. В стаята им нямаше никого. Както обикновено, сънят бягаше от Джефри. Всеки ден и всяка нощ се случваше нещо необичайно. Какво ли щеше да стане този път? За да се разсее, той се запита как ли ще го посрещне Джон Гонт. Първо щеше да му върне кесията, която още висеше на врата му, заедно със съдържанието й. Чудеше се дали някога ще разбере какво е било то.
Как щеше да погледне Гонт на провала на мисията му? Като цяло изглеждаше, че английската кауза в Гийена вече бе загубена. Дори Анри дьо Гияк да бе жив и да бе взел страната на англичаните, това едва ли щеше да намали шансовете за война. Самото присъствие на Гонт в Аквитания показваше, че възможностите на дипломацията и убеждаването са намалели. За разлика от брат си Едуард, Гонт беше и лукав, но преди всичко беше войник.
И Джефри Чосър — човек, на когото не липсваха амбиции — се усмихна леко в мрака, размишлявайки над отношенията си с Гонт. Можеше да се каже, че са почти роднини, тъй като жена му Филипа бе по-голямата сестра на Катрин Суинфорд, дамата, която наскоро бе станала любовница на Гонт или поне така се говореше в двора. Чосър вярваше на слуховете, може би, защото това бе изгодно за него. Вярно бе, че балдъзата му имаше завидно положение в кралството, тъй като синът на краля бе влюбен в нея.