Но Джон Гонт, херцог на Ланкастър, беше обичал и жена си. Бланш бе починала в края на миналата година, само месец след смъртта на Филипа, кралицата на Англия. Изгубил едновременно съпруга и майка, Гонт бе съсипан, но и свободен. Само че ли едва ли скоро щеше да се утеши, тъй като Катрин вече бе омъжена. Съпругът й бе връстник на Чосър и Гонт. Бе смел мъж, боец, от свитата на Гонт. Може би херцогът на Ланкастър беше довел съпруга на любовницата си в Аквитания. Ако нещо се случеше на Хю Суинфорд — пази Боже — Чосър предполагаше, че ще е само въпрос на време, преди съюзът между Гонт и Катрин да бъде узаконен от светата църква с цялата необходима за случая пищност. Той вече беше написал поема, която по заобиколен начин говореше за смъртта на Бланш и я беше дал на Гонт, който я бе прочел със смесица от задоволство и скръб. Когато му дойдеше времето, Чосър щеше да съчини и друга, с която да ознаменува втория брак на третия син на краля. Дай Боже, помисли си той. Така щеше да обезщети Гонт за провала си в Аквитания. Би било хубаво пак да започне да пише стихове. Можеше да представи поемата за новата женитба под формата на сън… и докато мислеше затова, той наистина заспа.
Но сънят му бе неспокоен, изпълнен с тревожни сънища. Видя високата фигура на лъжливия монах Хюбърт да крачи между призрачните върби на някакъв остров. Облечени в черно фигури скачаха в мрачните води и плуваха като жаби. Започваше буря и едри капки дълбаеха водата. Чу се силен гръм, най-шумният, който някога бе чувал, и блесна ослепителна светлина.
Стреснат, той осъзна, че гърмът е истински. По надвисналия таван трептеше ярко светлинно отражение. Не пак, помисли си той… Господи, не отново. Чуваха се викове и писъци, но поради бучащите си уши той имаше чувството, че идват от много далеч. Запрепъва се към покрития с пергамент прозорец, осъзнавайки смътно, че и другите обитатели на стаята го следват.
Реката гореше!
Брегът беше покрит с талази дим, който изглеждаше черен на фона на зазоряващото се небе. Димът бе пронизан от пламъци.
Не, не беше реката, а един от корабите, закотвени на кея. Когато пристигнаха, имаше прилив. Сега нивото на реката бе спаднало и лодките почти не се виждаха. Но Чосър видя как пламъците обхващат ниския силует на кораба, както и фигури, които безпомощно се суетяха напред-назад.
Чосър се озова пред хана, без да усети как е стигнал там. Неописуема горещина лъхна лицето му, кълба дим го задавиха. Той се наведе и затича по кея, докато се отдалечи от задушливия пушек и можеше да се огледа. Закашля се безпомощно, а очите му се насълзиха.
Но дори така успя да види, че инстинктът не го е подвел. Корабът, който гореше и вече потъваше във водата, беше същият, на който Джак Дарт бе пристигнал в Либурн, онзи, с който пренасяха оръдията. Сърцето му се сви. Помисли си за хората, които спяха на кораба, за Джак Дарт и екипажа му, за трупата на Луп.
Горещият въздух бе изпълнен с искри и пламтящи сажди, които падаха върху плочите на кея или гаснеха в тъмната река. На изток небето просветляваше. Лутащи се фигури тичаха в различни посоки, някои излизаха от разнебитените постройки на пристанището, други бягаха към градските порти, а трети — стражата на Либурн, ако се съдеше по дрехите и оръжията — тичаха към пожара. Но нямаше какво да се направи и те застанаха на безопасно разстояние. Пожарът вече не можеше да бъде потушен. Най-силно горяха двата края на кораба, но пламъците вече се разпростираха по целия корпус. Чу се силно свистене, когато носът й потъна още по-дълбоко във водата, а кърмата се издигна. Навесът също гореше. За щастие, другите плавателни съдове на пристанището бяха закотвени на безопасно разстояние и огънят не можеше да се прехвърли върху тях.
Чосър се огледа. Светлината от пожара бе достатъчна, за да забележи Нед и Алан наблизо. Лицата им бяха застинали, навярно така изглеждаше и неговото. Нед отвори уста, за да каже нещо, но ревът на пожара погълна думите му. Няколко почернели фигури залитаха по кея, придружавани от малко куче. За свое неизразимо облекчение Чосър разбра, че това е трупата на Луп или поне част от нея. Преброи три, не, четири фигури. Бяха целите почернели от сажди и бялото на очите им изпъкваше необичайно. Всички кървяха от множество драскотини и порязвания, дрехите им бяха на парцали, но бяха живи.