— Кой беше Матийо?
— Човек без късмет — отвърна също тъй тихо Кадо.
— Много хора без късмет увисват на бесилото.
— Казват, че жалостта намира място в благородните сърца. Не ми ли е позволено да изпитвам жал, мастър Джефри, или не съм достатъчно знатен за подобни благородни чувства?
В гласа му се усещаше смесица от горчивина и съжаление. Чосър усети, че е на път да разкрие нещо.
— Тези чувства ти правят чест, сър. Произходът няма нищо общо с това — отвърна той. — Но Матийо беше за теб нещо повече. Не луд, обвинен в престъпление, за което почти със сигурност не е бил виновен. Ти знаеше името му. Повтори го няколко пъти. Ти си го познавал.
— Той ми беше брат — призна Кадо.
Чосър чакаше. Беше безсмислено да го насилва. Или щеше да обясни, или щеше да премълчи.
— Макар че бях малък и това се случи преди много години, си го спомням, сякаш беше вчера — пророни най-накрая Кадо. — Бяхме крепостни селяни на бащата на Анри и не бяхме бедни. Живеехме на неговата земя, отглеждахме неговата реколта, бяхме винаги на негово разположение, но не живеехме зле. Един ден имаше лов — това не ни засягаше. Но по-големият ми брат Матийо обичаше да наблюдава лова. Зарязваше работата си на полето, за да ходи да го гледа и баща ми здраво го пердашеше. Но това не променяше нищо. Матийо изтърпяваше боя и продължаваше да прави каквото си иска. Той беше странен, държеше се настрани от нас. Обичаше да скита из гората. Прекарваше по цели дни там, прибираше се едва вечерта. Имаше си любимо място — в клоните на едно дъбово дърво. Оттам наблюдаваше лова. Гледаше ездачите, кучетата и пешаците, които преследваха плячката си… обичаше цветовете и шума, мисля че… винаги си е бил малко по-глуповат, още преди…
— Какво се случи?
— Бях много малък, както казах, най-малкият в семейството, твърде малък, за да работя. Един ден двама ловци донесоха брат ми. Мислеха го за мъртъв. Бил нападнат от кучетата. Навярно е паднал от клона или е вървял по следата на дивеча, не знам. Ръката му висеше, наполовина откъсната. Беше загубил много кръв, макар ловците да бяха успели да я спрат. Помислих, че е умрял. Лицето му беше бяло, беше се вцепенил и не помръдваше. Оставихме го да лежи и почти изгубихме надежда. Но с него не беше свършено. Дишаше едва-едва, но продължаваше да се държи. Чакахме го да умре. Но той не умря, макар че може би така щеше да е по-добре за него!
— Една знахарка живееше сама в гората, недалеч от къщата ни. Говореше се, че лекувала и онези, които били на прага на смъртта, затова хората я отбягваха — смятаха, че се е съюзила с дявола. Отбягвахме я и ние, докато не ни потрябва. Баща ми беше готов да остави Матийо да си иде на онзи свят, но майка ми отиде при старицата, без да му казва. Не знам какво й е казала или обещала, но жената идваше само когато баща ми отсъстваше. Дойде няколко пъти. Носеше вонящи отвари, които сипваше в гърлото на Матийо. Майка ми го покриваше с платнище, за да не забележи баща ми, че превръзките му са сменени. Закле ме да мълча. Никой не беше особено загрижен. Беше жътва и на полето имаше нужда от всяка ръка. Когато баща ми се върнеше от работа, очакваше да намери Матийо мъртъв, но го заварваше още по-упорито вкопчен в живота. Матийо бе загубил ръката си и още не можеше да говори, но скоро стана ясно, че ще оздравее или поне, че няма да умре веднага.
— Баща ми не беше доволен — каква полза имаше от еднорък ням? Но отношението му се промени една есенна вечер, когато един от хората на графа дойде до вратата ни, носейки малка торба, която държеше пред себе си, сякаш беше нещо противно. Той дръпна парчето зебло, което ни служеше вместо врата, и започна да се оглежда с изненада и отвращение, сякаш никога не беше виждал подобен жалък коптор — и сигурно е било така, защото дори аз разбрах от дрехите и приятния аромат, който се носеше от него, че е знатен човек. Той промърмори нещо, което не разбрах, хвърли торбата на пода и си тръгна. Тя издрънча. Спомням си ясно това. Майка ми не помръдна. Баща ми я развърза и извади от нея няколко монети. Чух как ахна. Изнесе ги навън, за да ги разгледа по-добре. Наблюдавах от вратата как ги върти, за да падне светлината върху тях, как ги захапва. После ги върна, една по една, в кожената торба. Когато се върна, на лицето му имаше изражение, което не бях виждал дотогава. В него имаше задоволство, но изражението му не беше приятно, ако ме разбираш, мастър Джефри.
— Разбирам, мастър Жан.
— За първи път той отиде при брат ми и сложи ръка на рамото му — на здравото му рамо, онова, към което все още имаше ръка. Все едно му благодареше. С другата си ръка продължи да стиска кожената торба. После кимна на майка ми и излезе навън. Повече не го видяхме. Дори не го споменавахме. Когато веднъж попитах мама за него, тя се изплю.