— Да.
— И си видял Матийо там.
— Да — каза Кадо — Отначало не го познах. Той изскочи пред мен изневиделица. Конят ми се подплаши и едва не ме хвърли. Когато се съвзех от изненадата, си помислих, че е горянин или отшелник. Мисля, че нямаше да го позная, ако не беше липсващата му ръка. Той се стресна, после ми посочи пътя със здравата си ръка. Тогава разбрах, че това нещастно диво създание е Матийо. Но той не разбра кой съм.
— Аз също го видях — каза Чосър.
— Какво трябваше да направя, мастър Джефри? Да сляза от коня и да го прегърна като отдавна изгубения си брат? Той беше почти животно, макар да не бе изгубил напълно човешкото у себе си. Нямахме нищо общо. Не вярвам, че бих могъл да сляза от коня, така или иначе. Треперех, краката ми се огъваха. Отворих уста, но от нея не излязоха думи.
— И просто продължи?
— Стори ми се, че сочи в посоката на лова. Но тръгнах по друга пътека през гората. Когато погледнах назад, пред очите ми сякаш имаше червена мъгла. Но Матийо го нямаше, сигурен съм. Дълго време след това не можех да спра да се треса.
— И не си се доближавал до мястото, където беше убит Анри Гияк?
— Яздех през гората. Някои от пътеките ми бяха познати още от детството. Най-накрая завих и отново се озовах в селото. Вече бяха отнесли тялото на графа в замъка. Скоро узнах новината, чух и слуховете, че смъртта му не е била при злополука. Научих, че Ришар Фоа разпитва всички, които са присъствали на лова и дойдох в стаята ти, за да ти разкажа.
Чосър си спомни как Кадо се бе втурнал вътре и особено как бе съобщил за залавянето на Матийо. Реакцията му не беше изненадваща след онова, което бе видял, след появата на брата, когото отдавна бе смятал за мъртъв. Освен, разбира се, ако беше видял — и направил — нещо повече от това…
Вероятно същото хрумна и на Кадо, защото той каза:
— Нямам нищо общо със смъртта на Анри дьо Гияк.
— Не съм казал, че имаш.
— Но си го мислеше.
— За всеки е ясно, че си имал причина… да изпитваш неприязън към рода Гияк.
— Заради това, което стана с Матийо ли? Ловното куче на умрелия лорд осакатява брат ми и го побърква, затова аз убивам сина му след толкова години? Наистина ли го вярваш, мастър Джефри? Че съм отмъстил за злината, причинена на рода Кадо, убивайки наследника на Гияк? Смяташ ли, че човек от селски произход би се изправил срещу благородник по този начин?
— Може да не си го замислял предварително, мастър Жан, но след като си видял Матийо, когото си смятал за мъртъв… Каза, че пред очите ти паднала червена мъгла… а после си се натъкнал на ранения Анри и си имал предимството на изненадата…
— Аха, значи съм и страхливец.
— Със сигурност не си. Спомням си, че беше първият, който се спусна от кулата. Даде пример на нас, англичаните.
Кадо сякаш малко се поуспокои след тези думи, но Чосър не можа да устои и продължи.
— Имаше ли меч?
— За какво говориш?
— Когато беше в гората.
— Естествено, че бях въоръжен. Горите са опасно място. Но мога само да повторя, че смъртта на Дьо Гияк не е мое дело.
— Нито на брат ти Матийо?
— Той си плати, независимо дали е бил виновен или не. Остави горкия човек да почива в мир. Мислех, че е мъртъв, а сега наистина е така.
Тонът на Кадо беше ядосан, почти сприхав. Чосър реши, че засега е най-добре да спре дотук и те продължиха да яздят мълчаливо. Но Джефри не можеше да се отърве от мисълта, че въпреки възраженията си, Жан Кадо имаше причина да мрази рода Гияк. Не беше задължително да е таил омразата си години наред, но както беше казано, изненадата му от срещата първо с брат му, а после с Анри, изтощен след битката с глигана, биха могли да го подтикнат към убийство. Кадо може и да приличаше на бухал, но бе корав мъж. Макар вече да се считаше за държавен служител, човек, който прекарва живота си зад писалище, притежаваше издръжливостта на селянин. Нито веднъж не се бе оплакал от трудностите и превратностите на пътуването им, винаги беше разговорлив и весел, поне в началото. Беше показал голяма смелост, когато се спусна пръв от кулата. Чосър не се съмняваше, че при подходящи обстоятелства Жан Кадо би могъл да убие. Не като хладнокръвен убиец със скрит зад гърба нож, но в пристъп на гняв. И все пак, помисли си той, колко от нас не биха го направили… Червеят на убийството живее в сърцата ни.
Те се отбиха от пътя и седнаха да похапнат на последното тревисто възвишение, което гледаше към Жиронда и Бордо. Извадиха студеното месо, хляба и виното, които бяха купили в Либурн от дисагите и седнаха на тревата. Жан Кадо се настани малко по-далеч от останалите. Ядоха и пиха мълчаливо. Спънатите коне доволно пасяха. Не се чуваше нищо, освен свиренето на цикадите, нищо не помръдваше, освен високата трева, която полягаше под вятъра.