Роберт си даде сметка колко правдива е всяка дума от писмото й и реши да се примири. На три пъти набира номера на тъста си и тъщата си, но щом чуеше сигнал „свободно“, веднага затваряше.
Случи се късно вечерта в неделя на 29 август 1999, а в понеделник, на 30 август, отзивчивият издател от „Алберт Бониерш“ му се обади и го окуражи да се заеме сериозно с редакцията на „Човек без куче“. В понеделник и във вторник вечерта Роберт поседя послушно няколко часа над дебелия свитък, но празнотата в душата му блокираше всичките му художествени напъни. Затова пъхна ръкописа от 650 страници във виненочервена кутия с метален обков и така романът му остана да отлежава до декември 2005-а.
След като Сейка го напусна, Роберт работи още две седмици в кооперативната районна централа и в края на септември даде на съхранение всичките си мебели и предмети, които не се побират в раница, и замина за Австралия.
Телефонът звънна и прекъсна житейската равносметка на Роберт. Беше майка му. Баща му питал кога щял да пристигне.
— А теб не те ли интересува? — учуди се Роберт.
— Интересува ме, разбира се. Не се хващай за думата — отвърна Розмари Вундерлих Хермансон.
— Добре, мамо. Пристигам утре вечер. През деня ще имам малко работа. Ще тръгна оттук към два-три следобед.
— Роберт?
— Да?
— Как се чувстваш?
— Ами как: все така.
— Наистина не искам…
Тя млъкна, а и той не й помогна.
— Знам, мамо — най-сетне се обади Роберт. — Ще се видим утре вечер.
— Чакаме те с нетърпение, Роберт. Карай внимателно. Нали имаш зимни гуми?
— Да, мамо. Чао.
— Чао, момчето ми.
Роберт стана от леглото. Минаваше дванайсет и четвърт. Застана до прозореца и се загледа над града. За пръв път от началото на зимата валеше сняг.
Замисли се за майка си.
За Жанет. Не, за нея не просто мислеше: опита се да си я представи.
Тя му се обади преди седмица. Миналата събота.
— Сигурно не ме помниш — така започна.
— Не съвсем — призна Роберт.
— По-малка съм от теб с няколко години, но учех в същото начално училище като теб и в същата гимназия.
— Ясно.
— Навярно се питаш защо ти се обаждам.
— Ннн… да.
— Гледах те по телевизията.
— Много хора ме гледаха.
— Да, но аз… ох, не знам как да ти го кажа. Харесвам те, Роберт.
— Благодаря ти.
Възнамеряваше да затвори, но дрезгавият й сериозен глас му допадна. Това момиче не звучеше като глупачка, макар казаното дотук да сочеше обратното.
— Да си призная, винаги съм си падала по теб. Ти беше от онези момчета, в които има нещо специално. Само да знаеш колко съм си мечтала за теб като тийнейджърка. А ти…
— Да?
— Дори не ме познаваш. Не е справедливо.
— Съжалявам.
— Недей. В тази възраст повечето гимназисти общуват с връстници, а не с по-малките. Нормално е.
Настъпи мълчание. Сякаш тази жена му даваше възможност да й благодари и да затвори.
— Ъъъ… защо всъщност реши да ми се обадиш?
— Извинявай… Ами след като изгледах онова предаване, си помислих: колко ли помия си изял заради него.
— Случва се.
— Затова ми се прииска да ти кажа, че има и хора, които все още те харесват. Да ти вдъхна самочувствие, един вид.
— Благодаря, но…
— Разбрах, че ще се прибираш в Шумлинге. Баща ти и сестра ти празнуват юбилей тази година. Татко ти ми беше класен. Мисля си, ако поостанеш тук няколко дни…
— Хм…