Не бе включил осветлението, но го направи сега. Обиколи всички стаи и на долния, и на горния етаж и светна навсякъде. После се обади да съобщи на Берит, че влакът на Кристофер е потеглил навреме.
Момчето щеше да отседне у нея по време на престоя си в Упсала. Лейф Грунт беше единствено дете, но поддържаше много близки отношения с двамата си братовчеди — Берит в Упсала и нейния брат близнак Йорген в Кристианста. Хенрик също бе живял в дома на Берит, преди да си намери общежитие. Беше разведена и живееше в голяма къща заедно с десетгодишната си дъщеря. От само себе си се разбираше, че Берит ще приеме и другия син на Лейф.
— Как всъщност е Кристофер? — попита тя по телефона.
Лейф не знаеше какво да й отговори. След като затвори, се отпусна на стола до кухненската маса и се зачуди как да убие тази съботна вечер. И следващата. Питаше се как да се справи с непрекъснато глождещата го вина, че не се грижи достатъчно за съпругата и сина си.
„Не биваше да отпращам Кристофер. Направих го само за да си почина една седмица. Ако бях добър баща, нямаше да обърна гръб на проблема. Но се чувствам изморен до смърт.“
Погледна часовника. Пет без двайсет. Отпусна глава върху сключените си ръце и зарида.
35
Кристина слезе от метрото на площад „Фридхемсплан“ и извървя последните няколко пресечки до улица „Инедал“. Беше събота следобед. По-точно съботата на Страшния съд. След три дни, на първи декември, изтичаше крайният срок за освобождаването на жилището на Роберт. Така се бе споразумяла Кристина с хазяина, или по-точно с човека, наел пръв апартамента, а впоследствие преотстъпил го на брат й.
Тя отложи разчистването на два пъти. Най-напред обеща да изнесе вещите на Роберт в началото на първи октомври, после — в началото на ноември, но не спази сроковете. Якоб се отнесе с разбиране — или поне равнодушно, — към първото отлагане, но след второто побесня.
— Да не искаш да плащаме наема на Тарзан Чекиджията до края на живота си? — поинтересува се той.
Слава богу, Кристина вече бе уредила въпроса. Уговори се с фирма да дойдат утре и да пренесат всичките вещи на брат й в нает склад. А вдругиден очакваше да се намесят двама професионални чистачи. Днес й се удаваше последен шанс да си вземе някоя дреболия за спомен. При делбата на наследството се споразумяха за този сценарий. Дъщерята на Роберт Лена-Софи не бе предявила никакви по-специални претенции нито лично, нито чрез майка си, а родителите на Роберт, Розмари и Карл-Ерик, показаха същата липса на интерес. Тогава адвокат Брюндин просто си удържа от паричното наследство на починалия, възлизащо на около четири хиляди крони, своя хонорар — три хиляди и шестстотин — и връчи остатъка на наследниците.
Кристина се нагърби със задължението да се погрижи за освобождаването на апартамента. Веднъж бяха направили Роберт на парчета. Би било някак неуместно да разкъсат и вещите му в опит да си ги поделят.
В коридора я посрещна купчина рекламни брошури. Вътре миришеше на застояло. Досега Кристина не бе стъпвала тук, независимо че Роберт обитаваше този апартамент повече от година и половина, и то в същия град. Връхлетя я усещане за вина и тя се помъчи да го задуши още в зародиш. Обиколи жилището и светна всички лампи. Апартаментът се състоеше само от две малки стаи и възтясна кухня. От единайсет месеца никой не бе влизал там, освен полицейските екипи за оглед и Кристина предпочете да не отваря хладилника.
От жилището лъхаше окаяна атмосфера. Очакванията й се оправдаха. Мръсотия и неразбория. Евтини мебели, плакати, залепени по стените, нищо ценно. Кристина осъзна, че неслучайно не му е идвала на гости. Имала е основателни причини. Тя наистина обичаше брат си повече от останалите му роднини. „Но не желая да се забърквам в живота му — помисли си Кристина. — По-точно: не желаех.“ Отдавна не бе мислила за Роберт като за жив. Изведнъж й се стори непосилно трудно да осъзнае, че той е починал преди близо година. Този глупак, Роберт.
„Какво правя? — запита се тя и прехапа устни, за да не избухне в плач. — Безсмислен ритуал? Защо обикалям тази окаяна бърлога? От чувство за дълг? Едва ли. Роберт никога не е държал на тези неща. Точно обратното. Аз — също. „Изгори тези боклуци, Кристина! — би ме окуражил той, ако можех да го попитам. — Не рови из тази кочина. Само ще се изцапаш!“