Изненадващо във всекидневната се намираше що-годе подредена библиотека. Роберт четеше доста. Дали да не вземе няколко книги? Защо? Какъв смисъл има? Погледна към бюрото — голямо, отрупано с какво ли не. Най-вдясно, до компютъра, лежаха две купчини листове. Едната — захлупени с написаното надолу, другата — на лице. Да не би това да е…? Изведнъж Кристина се сети, че Роберт говореше за някакъв роман. Нима тези листове…? Отхлупи първата купчина, за да види написаното. Събра двете купчини и погледна първата страница.
„Човек без куче“
Роман от Роберт Хермансон.
„Ама разбира се — помисли си тя във внезапен прилив на радост. — Нали Роберт ми сподели, че работи над нещо подобно. Да, на Коледа ми каза точно това… Ето тук — прошепна тя, докато внимателно изравняваше листовете по ръбовете, — ето тук е скрита душата ти, Роберт. Разголил си я тук, за да я взема. Благодаря ти, сега знам защо дойдох.“
Кристина прибра ръкописа в чантата с ремък за през рамото, постоя права и се замисли дали да продължава да търси ценни вещи. Ами ако има и друго, освен романа — Духовното завещание на брат й? Почувства се длъжна да се погрижи за книгата и да я съхрани за идните поколения. Изпита, меко казано, странно усещане.
Докато стоеше в занемарената стая на покойния си брат с романа му в чантата, Кристина чу, че телефонът й звъни. Поколеба се за секунда и реши да вдигне.
Обади се Кристофер. Племенникът й Кристофер Грунт.
— Здравей — изненада се тя. — Радвам се, че си се сетил за мен. Какво те вълнува?
— Здрасти. Исках да те питам нещо.
— Така ли? Какво?
— За онази нощ.
— За коя нощ?
— Когато Хенрик изчезна.
В главата й се разнесе остър и упорит звук, все едно застърга циркуляр. Кристина се учуди. От двайсет години не бе чувала циркуляр.
— И?
— Един човек твърди, че мъжът ти се бил прибрал.
— Какво?
— Портиерът от хотела в Шумлинге казва, че мъжът ти се прибрал през нощта. Затова реших да те попитам.
За две-три секунди тя изгуби съзнание, но не се строполи. Усети как зрителното й поле се стеснява и я поглъща дълъг, тъмен тунел. После видя светлината в другия му край. Циркулярът замлъкна.
— Ало?
— Тук съм, тук съм…
„Дали наистина? — запита се тя. — Наистина ли съм тук?“
— Друго няма — продължи Кристофер и се прокашля нервно в слушалката. — Исках само това да те питам.
Кристина чу как кръвта нахлу и започна да пулсира в слепоочията й.
— Разбирам. Обаждаш се от Сундсвал нали?
— Не, от Упсала — уточни Кристофер. — Тази седмица ще ходя на практика в един магазин и отседнах у Берит, братовчедка на татко, която…
— В Упсала ли си?
— Да.
— Кристофер — пое си дълбоко въздух тя, — Кристофер, искаш ли… искаш ли да се срещнем? През седмицата. Някоя вечер ще вземеш влака за Стокхолм или аз ще…
— Ще дойда.
— Добре. Ще хапнем в ресторант и ще поговорим, какво ще кажеш?
— Става. Кога?
— Как ти се струва вторник? — попита Кристина след кратък размисъл.
— Нека бъде вторник — съгласи се Кристофер. — Ще ти звънна, като разбера в колко часа приключва работният ми ден.
— Добре. Ще те посрещна на Централната гара.
— Благодаря. Чао засега.
— Чао.
Кристина се отпусна върху килима във всекидневната на брат си. В продължение на цяла минута съзнанието й се изпразни от съдържание и картина като изгасен телевизионен екран. „Защо това се случва точно сега? — запита се после тя. — Седем дни преди заминаването ни за Тайланд? В неделята на Страшния съд.“
Сякаш отмъстителният и вездесъщ бог-клоун се бе събудил и решил да дръпне тук-там по някой конец.
Една стара поговорка гласеше — Гунар Барбароти не знаеше къде я е чувал, но по-важното беше друго: ако не можеш да престанеш да мислиш за нещо, заеми се с него.
Барбароти напълно споделяше този принцип. Само уточняваше: стига това нещо да не изисква прекалено големи усилия. Заемайки се с въпрос, който отдавна го тормози, човек безспорно постига ако не друго, то поне душевна хармония.
И все пак някои задачи поглъщат прекалено големи инвестиции. Гунар Барбароти разсъждаваше върху много въпроси, ала решеше ли да им отдели по-специално внимание, биха му отнели огромна енергия и цялото свободно време.
Например, въпросът за същността на любовта.
Или кой уби Улоф Палме[38].
38
Свен Улоф Йоахим Палме (1927–1986) — шведски политик-социалдемократ, министър-председател на Швеция в периода 1969–1976 и 1982–1986 г.; застрелян в Стокхолм на 28 февруари 1986 г. Убийството не е разкрито до днес, което представлява болно място в съзнанието на шведската общественост. — Бел. прев.