Този път обаче Кристина обеща да го посрещне на Централната гара. Да отидат на ресторант и да поговорят.
За какво, за бога, ще си говорят?
Кристина едва ли би се радвала да вечеря в компанията на пъпчив, стеснителен тийнейджър. И всичко това… всичко това само защото й каза за думите на рецепциониста Уле Римборг. Да, точно така. Още щом Кристофер спомена какво е видял Римборг, Кристина веднага предложи да се видят на четири очи. Ако й се беше обадил по друг повод (впрочем какъв би било този друг повод?), тя нямаше да му предложи среща в ресторант. Младежът беше убеден.
„Какви са тези измишльотини, които ми се въртят из главата? — питаше се Кристофер Грунт. — Защо непрекъснато си въобразявам разни неща?“
Осъзнаваше, че усещането за нереалност, което го обгръщаше като тъмен облак, не е свързано с Упсала, с „Консум“, с Берит или с Ингейерд, а е възможните отговори точно на този въпрос.
Съвсем бе забравил, че тя очаква дете. Или просто не знаеше. На погребението през август бременността не й личеше, а и родителите на Кристофер не бяха споменавали нищо.
Най-вероятно обаче младежът бе забравил. Така или иначе, Кристина вече имаше издут корем. Едва я позна, но не заради корема. Тя дойде в червена вълнена жилетка и с червена баска. Косата й също изглеждаше променена.
— Кристофер.
И лицето й не беше същото. Стори му се… някак по-възрастна или по-скоро изморена.
— Здрасти — протегна й ръка, но тя се направи, че не забеляза, и предпочете да го прегърне.
— Радвам се да те видя, Кристофер.
Не прозвуча да го мисли наистина. Кристина премълчаваше каквото мислеше наистина.
— Мда… и аз — едва изговори той.
Думите засядаха в гърлото му и той се видя принуден да ги изкарва една по една. „Жалко, че не се научих да се превръщам в дим — помисли си мрачно той. — Защото сега е моментът да се възползвам от подобна способност.“
Ала при по-внимателно вглеждане откри, че леля му се чувства още по-неловко от него. На Кристофер ситуацията му изглеждаше конфузна, но Кристина явно изпитваше несравнимо по-мъчително неудобство. По лицето й непрекъснато преминаваха нервни тикове и тя не спираше да мига. Всъщност думата неудобство беше твърде слаба да опише състоянието й.
Тя мълчеше. След деликатната им прегръдка двамата замръзнаха на място и приковаха очи един в друг от метър разстояние. И двамата се чувстваха странно, но Кристина безспорно се чувстваше по-зле от племенника си.
— Как си? — изплъзна се инстинктивно от устата му.
Тя преглътна с видимо усилие и сложи длан върху ръката му.
— Ела, ще те заведа на едно място.
Всъщност тя не го каза — гласът й напълно се изгуби, — а го прошепна едва доловимо.
Ресторантът „Ил Форно“ отстоеше на няколко минути път пеша. По време на кратката разходка никой от двамата не отрони дума. Часът беше шест и без затруднения си намериха уединено сепаре в дъното на просторния салон. Кристофер забеляза, че заведението е италианско: навсякъде висяха знамена в червено, бяло и зелено, а зърна и флага на футболния отбор „Ювентус“. В менюто обаче не предлагаха само пица. Заведението в никакъв случай не беше евтино.
— Първо ще поръчаме. Сигурно си гладен?
Поръчаха два пъти лазаня, минерална вода за Кристина и кока-кола за Кристофер. Сервитьорът се отдалечи, а тя се извини и тръгна към тоалетната. Върна се чак след десет минути. Междувременно сервираха храната.
— Извинявай, Кристофер.
Той промърмори нещо, докато я оглеждаше крадешком. Лицето й му се стори почервеняло и подпухнало. „Какво й е? Да не е плакала в тоалетната?“ Кристина се прокашля, пое си дълбоко въздух и го погледна с влажните си очи.
— Кристофер, не издържам.
— Не издържаш ли? — колебливо повтори той.
— Когато ти ми се обади…
— Да?
— Когато ми се обади онзи ден, сякаш ме простреляха.