— Какво?
— Или все едно се събудих от кошмар.
— Не те разбирам…
— Нормално е да не ме разбираш. Единайсет месеца живях в истински ад, Кристофер. И продължавам да живея в него, но снощи осъзнах, че не издържам повече.
Той мълчеше. От една страна, не разбираше за какво говори тя, но, от друга, имаше чувството… сам не можеше да определи какво е това чувство, ала изведнъж всичко му се стори познато. Както когато… най-сетне ти издадат отговора на загадка и осъзнаеш, че си можел и сам да се сетиш. Кристофер се намираше не в момента на узнаване на отговора, а в непосредствено предхождащия го момент.
— За какво говориш?
Кристина поклати глава и помълча няколко секунди, като избягваше да го поглежда. Свила рамене, все едно замръзва, тя се взираше упорито в непобутната си лазаня. След като поседя така, съвсем неподвижна, се прокашля и сякаш почерпи нови сили или поне се поокопити.
— Какво искаше да ме питаш в неделя по телефона?
— Ами… нали вече ти казах.
— Повтори го.
— Добре. Всичко започна на погребението на Роберт… през август. На излизане от църквата баба спомена нещо за някакъв си Уле Римборг… какво й бил казал.
— Баба ти ли?
— Да. Уле Римборг работи в хотела в Шумлинге и казал на баба, че мъжът ти… Якоб… се върнал в хотела посред нощ… точно когато изчезна Хенрик.
Той млъкна, но Кристина го подкани с жест да продължи.
— Тогава не обърнах внимание, а и не разбрах защо баба го сподели с мен. Тя ми се стори малко неадекватна. И така, думите й просто минаха покрай мен, но преди седмица гледах някакъв филм по телевизията…
— Филм ли?
— Да. И името Уле Римборг се появи в… как се казва?… във финалните надписи. Тогава се сетих за думите на баба и се обадих на въпросния Уле Римборг. Поддадох се на… внезапно хрумване.
— И? — попита Кристина и макар да произнесе един-единствен звук, гласът й отново се задави.
— И той потвърди, че е истина. Мъжът ти се върнал в хотела в три през нощта. Римборг също се изненадал…
— И? — прошепна Кристина.
— Това е. И аз започнах да се чудя.
— Защо Якоб се е върнал в хотела през нощта ли?
— Да.
Кристина избута чинията си настрани и преплете пръсти над масата. Изминаха пет секунди в мълчание.
— Защо? — промълви тя.
— Какво?
— Защо разсъждаваш по този въпрос, Кристофер?
— Не… не знам.
— Напротив, според мен знаеш.
Той усети как кръвта нахлува в главата му и започва да бумти в слепоочията.
— В момента не се занимавам с нищо, което да ме ангажира, и тази мисъл сякаш се загнезди в съзнанието ми. Освен това става дума именно за…
— Да?
— За нощта, когато Хенрик изчезна.
— Продължавай.
— Помислих си дали… няма някаква връзка.
Последните три думи той изрече шепнешком, почти ги просъска. Още щом излязоха от устата му, Кристофер знаеше, че е истина. Точно там се криеше отговорът на загадката; шокиращият отговор, който неочаквано заблъска по вратата, докато Кристина държеше бравата от другата страна и открехваше… не, това сравнение е малко странно. По-скоро самата Кристина знаеше истината. Кристофер го разбра по погледа й, преливащ от… той не знаеше точно от какво, но то бе толкова ужасяващо, голо и незащитено, че точно в тази безвъзвратно отлетяла секунда тя се наведе към племенника си над масата, очите й се озоваха на по-малко от петнайсет сантиметра от лицето му и в този момент… в този момент тя го каза. Онова, което той вече бе разбрал. Не. Тя не го каза, а го прошепна, защото в нея вече не бе останал глас:
— Кристофер, Якоб уби брат ти.
Измина време. Малко ли, много ли — Кристофер изгуби представа. Кристина седеше неподвижно, той — също. Приятелска компания — две жени и двама мъже — влязоха в заведението и седнаха на една съседна маса, но тази маса и тези хора сякаш принадлежаха на друг, съвсем чужд свят. Под стъклен похлупак се намираха само Кристофер и Кристина, неговата леля, която безжалостно бе строшила действителността с шепнещия си чук на истината… Ето такива странни думи и аналогии се опитваха да добият смисъл и се въртяха из главата на младежа, както заблудили се прелетни птици търсят пътя към южните страни. Стъклен похлупак? Чук на истината? Прелетни птици?
И въпроси. Както преди час думите в гърлото му заседнаха, сега въпросите се наслоиха като друг вид чужди, неподвижни птици. Изведнъж усети, че се задушава, а нещо в гърдите му започва да тиктака застрашително. Всеки момент щеше да избухне и да го разкъса на парчета, ако не излезеше от вцепенението, набъбващо под стъкления похлупак. Накрая на повърхността изплува най-естественият въпрос: