— Защо?
Кристина прикова поглед в него.
— Защото…
И млъкна. Търсеше в очите му потвърждение, че той е… достатъчно голям, за да я разбере. Да, точно така го гледаха зелените й очи. И Кристофер осъзна колко наложително е да оправдае очакванията й. Какво друго му оставаше? Искаше да отговори на неизречения й въпрос. „Готов съм — опита се да й каже той с поглед. — Разкажи ми какво се случи, Кристина.“
Тя си пое дълбоко въздух, изпусна го бавно на тънка струя и точно преди да издиша последния остатък от него, призна:
— Защото ни свари.
— Какво?
— Мен и Хенрик.
— Теб и…?
— Да. Якоб се прибра и ни завари в леглото — мен и брат ти.
След като чу истината, Кристофер не беше сигурен дали е подозирал, или не. Навярно бе носил отговора на загадката, скрит в мехур, който само е чакал да го спукат. Във всеки случай младежът изпита не изненада, а по-скоро осъзна, че съмненията му са се потвърдили или нещо подобно. Нима някъде дълбоко в себе си действително се бе досещал какво се е случило?
„Не — помисли си той. — И в най-откачените ми фантазии не бих допуснал…“
Ала и тези думи приличаха на птици от чужди земи. Кристина пресече безконтролния им полет, като се наведе още по-напред към Кристофер и хвана двете му ръце:
— Чувствам се толкова виновна, Кристофер. Не заслужавам да живея, но живях с тази вина почти цяла година. Нито мога да искам прошка, нито да моля за разбиране. Аз съм виновна за смъртта на Хенрик, а на съвестта ми до гроб ще тежи болката, която причиних на всички вас. Защото вината за вашата скръб е моя. Ако искаш да разбереш какво е да си на ръба на отчаянието, погледни мен, Кристофер.
Младежът се увери в думите й.
— Не можех да споделя с никого. Ева… майка ти… не би го понесла. Не знаех дали и ти ще го понесеш, но нали ми се обади и ме попита… Смятах, че най-доброто решение… единственото решение… е никой да не разбере за случилото се. Кристофер, не мисли, че ме е страх: не се страхувам. Просто си представи как ще се почувстват всички и ще ме разбереш. През цялото това време бях напълно… съсипана.
Пусна ръцете му и рухна върху масата, ала почти веднага се изправи.
— Извинявай, Кристофер, ставам жалка.
— Не — тихо поклати глава той. — Не си жалка.
Сам не знаеше дали не я излъга. Пред очите му се изпречи ужасяващо ярка картина: Кристина и Хенрик се чукат като обезумели в хотелското легло, вратата се отваря рязко и вътре нахълтва Якоб; точно като по филмите, в които полуделият от ревност съпруг се прибира неочаквано и заварва жена си с друг мъж в спалнята.
— Как? — попита Кристофер. — Как уби Хенрик?
Тя го погледна внимателно, за да разбере дали е готов да чуе подробностите.
— С голи ръце.
Докато се взираше в лицето й, Кристофер усети, че започва да му се гади.
— Мамка му — промърмори той.
— Бих дала живота си да съживя Хенрик. Дано ме разбереш, Кристофер. Ако можех да се сменя с Хенрик, щях да го направя без капка колебание. Но явно… явно съм осъдена да живея. Разбираш ли какво ти говоря?
— Защо продължаваш да живееш с него? С Якоб?
— Защото той ме принуждава.
— Принуждава ли те?
— Да.
— Не те разбирам.
— Той уби Хенрик, но вината нося аз. Ако мъж завари съпругата си с друг мъж в леглото, има право да… да убие накърнилия достойнството му, за да защити честта си. Обичаят води началото си още от древността, а и до ден днешен го практикуват в някои култури.
— Убийство на честта?
— Нещо такова — кимна тя. — А аз преспах с племенника ми… Не, ако зарежа Якоб, той ще ме разобличи. Той осъзнава колко по-страшна е моята вина в случая. Докато ме иска, не мога да се отскубна от менгемето му.
— Но въпреки това ще…?
Той неволно погледна корема й и бързо отвърна очи. Смути се и си забрави мисълта.
— Мразя го, Кристофер. Якоб е чудовище.
Младежът реши да изчака тя да продължи.
— И то изключително пресметливо чудовище. Още преди това да се случи, подозирах, че има нещо гнило. Миналата година бракът ни се разклащаше все повече и повече, а сега… сега…
Млъкна и го погледна със стряскащо разголените си очи. Изминаха няколко секунди.
— Защо го направихте? — попита Кристофер. — Двамата с Хенрик.
— Започна на игра — поклати глава тя. — Забранена игра… после прекрачихме границата.
— Ясно.
— Извинявай. Понякога в живота човек прекрачва границата на позволеното. Някои се измъкват, други понасят седемкратно по-голямо наказание. Не биваше да го правим, но няма смисъл да се извинявам. Просто Хенрик сподели нещо с мен и…