— И?
— Не мога да ти го кажа.
В главата на Кристофер веднага се появи предположение:
— Да не ти е признал, че е гей?
— Ти си знаел? — вдигна вежди тя.
— Не, но подозирах.
— Ясно. Да, Хенрик ми го каза, но не му повярвах. Спомняш ли си, че онази вечер пихме доста?
— Първата вечер ли?
— Да, преди тържеството. Алкохолът не извинява постъпката ми, но тогава попрекалих и… и реших да докажа на Хенрик, че греши, че може да се възбужда от жени… Не, извинявай, Кристофер, вече ти казах достатъчно. Стига толкова.
Той кимна. Не искаше да знае повече.
И изведнъж, докато отново се възцари мълчание, в ленивото пристанище на съзнанието му акостираха две мисли: „Разбирам те, братко Хенрик.“ Втората обаче беше черна, по-мрачна дори от скръбта: „И теб разбирам, Якоб Вилниус, но независимо от това ще умреш… Трябва да умреш“ — повтори си той наум. После двамата мълчаха и Кристофер закопня за цигара, но по обясними причини му се стори неуместно да пуши в присъствието на Кристина. А и в ресторанта най-вероятно пушенето беше забранено, както и във всички заведения, впрочем.
— Ще тръгваме ли? — попита той. — Не ми се яде.
— Кристофер…? — изгледа го тя.
— Благодаря ти, че беше откровена с мен — вече говореше зрял мъж, а не петнайсетгодишно момче. — Обещавам да го запазя в пълна тайна. Разчитай на мен.
Тя се опита да каже нещо, но той я изпревари. Явно реши да се възползва от промяната в гласа си:
— Трябва да се прибера в Упсала. Да ти се обадя ли, като поразмисля?
— Какво? О, да, непременно, Кристофер, можеш да ми звъниш по всяко време.
— Добре. Имам нужда да… поразмисля, както казах.
— Разбирам.
Излязоха от „Ил Форно“. Навън се стелеше ноемврийски мрак. Нито тя, нито той докоснаха храната в чинията. Докато стигнат до Централната гара, и двамата мълчаха.
— Не, няма я вкъщи — каза Якоб Вилниус. — Излезе с приятелки. Сигурно ще се върне след около час. За кого да предам?
— Неин колега. Не е нищо важно, ще се обадя пак.
Разговорът прекъсна. На дисплея се изписа „непознат номер“. „Виж ти“ — помисли си Якоб Вилниус.
Колега? Кристина не работеше вече повече от година. Едно от нещата, с които Якоб се гордееше, беше изключителната му способност да запомня и разпознава гласове. Изгаси лампата и се вторачи в тъмните възлести силуети на овошките в градината. Усети как нещо започна да се втвърдява във вътрешността му.
Загледан в мрака, Гунар Барбароти продължи да държи слушалката в ръка. „Изобщо не биваше да говоря с него. Постъпих глупаво.“
Пета част
Декември
37
Ева Хермансон Грунт сънува. Ранна сутрин е, още не се е развиделило, първи декември. Снегът пада на парцали пред прозореца й, но тя не подозира, защото щората е грижливо спусната, а и не я е грижа кое време е. Легнала в бялата си стая в санаториума, Ева сънува сина си.
Той се люлее в тялото й, нарязан на парчета и пакетиран в две зелено-бели торби от „Консум“; увиснали на ключицата й, торбите се лашкат наляво-надясно като тежки ръждясали езици на забравена църковна камбана. Човек не може да направлява сънищата и никой не би упрекнал Ева, но тази сутрин нещо не е както трябва. През тялото й преминава полъх на безпокойство, полазват я ледени тръпки, тя започва трескаво да шари с ръце по гърдите и корема си. Свикнала е нощем да носи сина си под сърцето си. Носи го от месеци. Ала тази сутрин у Хенрик има нещо различно.
Защото това не е Хенрик, а Кристофер. Тази сутрин празното място под гърдите й бе заел по-малкият й син. Какво ли означава това?
Ева се разбуди за секунди. Преметна крака през ръба на леглото и седна, опряла стъпала о студения под. Какво става? Защо Кристофер зае мястото на Хенрик?
Това непременно означаваше нещо, защото сънищата са ключове. Трябва само да разбереш коя ключалка отварят и дали да ги използваш за отключване или за заключване.
Ева Хермансон Грунт предпочиташе да заключи. Цяло лято и цяла есен бе прекарала в опити да се изолира от всичко и да остави отворено само малкото местенце, където времето не съществуваше, но се побираше най-важното: стари лета, платноходка, син велосипед с три колелета, лепенка върху рана на детско коляно, малки лепкави ръчички, които решат косата й, красиви очи на момченце.
Терапевтите правеха непосилни опити да затворят това местенце, но Ева всяка вечер открехваше вратата към него с внимателна и сигурна ръка.