Как обаче се промъкна там Кристофер? Кой го пусна да прекрачи прага? Защо сега той увисна в торбите на ключицата й? Бяха две, нали? Какво иска да й каже синът й в този ранен час преди зазоряване?
Стана, вдигна щората и погледна през прозореца. Беше тъмно като в рог, а снегът падаше ли, падаше, тежък и обилен.
„Кристофер? Не, само не и ти…“
Кристина Хермансон чете. Откъсва се от тегобите на своята реалност и се потапя в чужди. Първи декември е. Вали сняг. Явно бе валял цяла нощ. Продължаваше и сега, в късния предобед. Ябълковите дръвчета пред прозореца й бяха придобили нова форма, а храстите френско грозде приличаха на огромни рошави овцебикове.
Якоб излезе по работа, а Келвин оставиха при бавачката. Кристина чакаше Кристофер да се обади; чакаше и животът й да пропадне напълно. През това време се зачете в книгата на Роберт:
„В сенките под ръцете ми живееше копнеж — пишеше той. — В петнайсетгодишното ми малодушие се бе подслонила надежда. Накъде тръгна?“
Кристина не разбираше какво точно е имал предвид брат й, но й харесваше да чете мислите му. Така Роберт й говореше от гроба си, зад написаното слово чуваше гласа му. Стигна едва до четирийсетата страница от общо шестстотин петдесет и една. И въпреки това усещаше присъствието му в стаята и сякаш можеше да му задава въпросите, които възникваха у нея в хода на четенето.
„Какво си искал да кажеш, братко Роберт? Копнеж по какво? Надежда за какво си изгубил пътьом?“
Не й отговори, но навярно бе скрил отговора по-нататък в книгата.
„Родих се нищожество и цял живот полагам неистово старание да забравя този факт — пишеше Роберт на четирийсет и втора страница. — Ала щом съзнанието за същността ми и истината надигнат глава, веднага ги разпознавам. Човек е такъв, какъвто е.“
Кристина все още се колебаеше дали Роберт пишеше за себе си, или не. Повествованието се водеше от първо лице, поне в началото. Главният герой, Михаил Барин, изглеждаше странен, бродещ персонаж не само из пространството, ала и във времето. По всичко личеше, че е руснак. Появяваше се ту в настоящето, ту през деветнайсети век. Навярно изобщо не беше човек, а идея.
Докато четеше в захлас, с всяка отгърната страница гласът на Роберт зазвучаваше все по-силно в нея.
„Ако ме тикнат в затвора, ще си взема романа на Роберт, за да ме поддържа жива и заета.“
А може би животът й нямаше да се разпадне. Може би не бе неизбежно. В неделя заминаваха за Банкок и Тайланд. Оставаха едва четири дни. Ако тези нищожни четири дни преминат без перипетии, тя ще вземе нещата в свои ръце. Качи ли се на самолета с мъжа си, ще знае как да продължи. Тогава всички пречки ще отпаднат и нещата ще се развият според плана й. Ала тези четири дни й се струваха прекалено дълго време: Кристофер ще се обади, ще се случи нещо непредвидено… Щом вдигна поглед от книгата, я обзеха мрачни предчувствия. Ала в момента валеше сняг и всичко изглеждаше спокойно.
Кристофер Грунт държеше решението в ръка.
Сряда вечер, първи декември. От сутринта до вечерта снегът не спря да вали. Автобусът за „Бергсбруна“ пътува половин час повече заради тежките пътни условия, а неведнъж и дваж едва не се преобърна в канавката. По време на следобедната почивка управителят на магазина, Лутман, информира служителите, че в цялата страна цари истински хаос; най-тежко било положението в Сконе, където нямало проходим път. В Далсланд пък повече от пет хиляди домакинства останали изолирани от света. Лутман не смеел да си представи какво е положението в Руслаген. От години не бил виждал толкова много сняг, и то в продължение само на шестнайсет часа.
Ала пътната обстановка изобщо не вълнуваше Кристофер Грунт. Той се намираше в мазето на братовчедката в „Бергсбруна“ и държеше решението в ръка: плоско, студено и тежко около половин килограм. Върху приклада стоеше гравирано името на производителя: Пинчман. Оттам се зареждаше с пълнители. Всеки пълнител побираше дванайсет патрона. Кристофер вече бе проверил. Мислено благодари на Ингейерд, защото преди четири години именно тя му показа и оръжието, и тайника, където е скрито. Тогава Хенрик и Кристофер дойдоха на гости и братовчедката ги заведе в мазето, за да ги впечатли. Разрешителното за оръжието навярно бе на името на Кнют, бившия съпруг на Берит. Развели се още когато Ингейерд била едва на три годинки. Той обичал да ходи на лов, но им оставил оръжието, защото двете жени живееха сами извън града и се нуждаеха от средство за защита. В случай на нападение, разбира се. След като приключи, Кристофер смяташе да хвърли оръжието в някое езеро или да го зарови. Нито ще го намерят, нито ще заподозрат Кристофер. Не му се вярваше Берит и Ингейерд често да вадят оръжието — когато го взе от чекмеджето в килера, беше покрито с дебел слой прах. Цял ден обмисля плана, още щом идеята му хрумна в автобуса на връщане от Стокхолм. Не съзираше никакви пречки. Следобед чу смеха на Хенрик: съвсем слабо наистина, но звучеше приятно, топло и му вдъхна сили. Кристофер знаеше, че е взел правилното решение и има пълната подкрепа на брат си. След разговора с Кристина светът продължаваше да му изглежда нереален. Той поглади с пръст студената стомана. Всичко му се струваше като филм. Той е актьор и играе написаното в сценария. Точно така стоят нещата. Кристофер участва в режисирана постановка. Или в хореография. Погледне ли ситуацията от такава гледна точка, всичко става много по-ясно и понятно. Понякога е добре да се възползваш от възможностите, които ти предлага животът. Не изпитваше грам безпокойство. Уви пистолета и пачката с патрони в кърпа и ги прибра в найлонов илик от „Консум“. Качи се в стаята си и скри „решението“ в гардероба. Берит и Ингейерд бяха отишли на родителска среща и Кристофер не ги очакваше преди девет — а вероятно и по-късно предвид виелицата. Не, младежът не се тревожеше. Ще застреля убиеца на брат си, няма от какво да се бои. За онзи, който изпълнява дълг, всичко е лесно и просто, макар и нереално. Докато си правеше сандвичи и чай в кухнята, снегът продължаваше да вали. Мина девет, а от Берит и Ингейерд нямаше и следа.