Заседнал в снежна преспа, докато чакаше пътна помощ с усещането, че никога няма да дойде, Гунар Барбароти взе решение. До него в колата седеше дъщеря му Сара и именно новината, че се готви да отпътува нанякъде с приятели през уикенда, му осигури нужната свобода за действие. “По дяволите, какво ще каже Бакман. A man's gotta do what a man's gotta do[39]. Не съм длъжен да уведомявам някого за пътуването си. По дяволите всички благоразумни доводи, искам да говоря с нея още веднъж.“
Ала на него нито дума. Възникна съвсем слабо подозрение. Окаже ли се погрешна следа, ще настъпи катастрофа. А ако се потвърди, катастрофата ще е двойно по-фатална.
— За какво мислиш, татко? — попита Сара. — Пак ли за работа?
— Не, не, моето момиче — засмя се Барбароти. — Мисля си дали не е по-добре да се прибереш пеша. За десет минути ще си бъдеш вкъщи. Тук ще си навлечеш цистит.
— И да оставя баща си сам в преспата? — засмя се и тя. — Каква дъщеря бих била?
Барбароти пак запали двигателя и пусна чистачките. Беше девет без петнайсет вечерта. Навън виеше снежна виелица.
— Разкажи ми каква искаш да станеш, като пораснеш — подкани я той.
Лейф Грунт дремеше. Стресна го звънене. Грабна дистанционното за телевизора, обърквайки го с безжичния телефон. Все пак успя да стигне навреме в коридора и да вдигне слушалката. Оказа се Ева, съпругата му. Не се бяха чували повече от седмица.
— Дай ми Кристофер — поиска тя.
— Не е вкъщи.
— Къде е?
— В Упсала при Берит. Нали ти казах? В училището му тече седмица, посветена на професионалното ориентиране, и го изпратих в магазин…
— Тревожа се за него.
— Недей.
— Цял ден не ми излиза от ума. Грижи се за Кристофер, Лейф. Не го пренебрегвай.
„Аз ли го пренебрегвам? — помисли си Лейф Грунт с внезапно припламнал гняв. — Аз ли? Това ми идва в повече. Разговорът няма да свърши добре…“
— Не ми харесва, че си го изпратил в Упсала.
— Миличка Ева…
— Знаеш какво става с децата ни, като ги пратим там.
— Ева, Кристофер отседна у Берит. Ще работи една седмица в магазин. Нищо няма да му се случи.
В слушалката настъпи дълго мълчание. После се чу леко щракване. Ева бе затворила. Лейф Грунт окачи слушалката. В продължение на половин минута в него вземаше превес ту раздразнението, ту тъгата от случилото се.
После излезе навън и огледа рампата пред гаража. Минаваше десет. Снеговалежът продължаваше от близо цяло денонощие.
— Как му беше името на онзи полицай?
— На кой полицай?
Якоб Вилниус току-що бе излязъл от банята, увил жълта кърпа колко кръста. Кристина вече си беше легнала. Наближаваше единайсет и половина. Тази вечер Якоб бе ходил на ресторант с датски продуцент. Или немски. А вероятно просто шведски. От него лъхаше леко на алкохол, но не беше пиян. Изглежда бе загорял, защото кърпата стърчеше. Кристина си пое дълбоко дъх, погали изопнатата кожа на корема си и се подготви за предстоящото: ще я подхване отзад. Така правеше през последния месец по обясними причини.
39
A man’s gotta do what a man’s gotta do (англ.) — Човек трябва да прави каквото трябва. — Бел. прев.