— От Шумлинге — уточни Якоб.
— За какво… говориш?
— Бароти? Май така се казваше. Някакво италианско име. Даже идва у нас.
Тя поклати неразбиращо глава.
— Забравила съм. Името беше подобно. Защо се сети за него?
Той разви кърпата и разголи великолепната си ерекция.
— Да ти се е обаждал?
— Не, защо да ми…
Той се мушна под завивката и сложи ръка върху бедрото й.
— Вчера някакъв мъж те търси по телефона. Стори ми се, че беше той. Знаеш колко точно помня гласове.
— И защо да ни търси? Измина цяла година…
— Нямам представа. Не знам по какъв повод се обажда. Но искаше да говори с теб, не с мен.
— С мен ли?
— Да.
— И не се представи?
— Не.
— Не разбирам. Да не се е случило нещо….
— Какво например?
Започна да мачка бедрата й. Разтвори ги.
— … нещо, което да е променило хода на разследването. Искаш ли да изгася?
— Не, искам да те гледам, много добре знаеш. Значи, този инспектор Барбароти или както там се казва не ти е звънил?
— Не.
— Ако го направи, държа да ме уведомиш веднага.
— Разбира се.
— И гледай да не забравиш.
— Няма да забравя, обещавам.
— Добре. Промених си мнението. Изгаси.
Докато проникваше в нея отзад, тя видя през прозореца, че снегът е спрял.
38
В четвъртък сутринта Кристофер тъкмо се качи в автобуса от „Бергсбруна“ и мобилният му телефон звънна.
Обаждаше се татко Лейф.
— При вас вали ли сняг?
— И то много — отвърна Кристофер.
После поговориха за работата в магазина. Според татко Лейф, ако Кристофер възнамерявал да тръгне по неговите стъпки, било добре да започне от нулата. Така щял да знае в какво се впуска. Но можело синът му да няма такива планове? Кристофер призна, че още не е решил с какво ще се занимава един ден, а баща му го попита кога смята да се прибере в Шумлинге.
— В събота. Ще взема влака преди обяд. Ще ти се обадя допълнително да ти кажа кога пристигам.
— Останаха ли ти пари за билет?
— Да.
— А в картата на телефона?
— Малко.
— Добре. Обади ми се и ще те посрещна на гарата. Значи, ще пристигнеш в събота следобед?
— Да — потвърди Кристофер.
— Предай много поздрави на Берит и Ингейерд.
Кристофер обеща да го направи и разговорът приключи.
„Реалност? Какво е реалността?“ — беше, по една или друга причина, първият въпрос, изникнал в главата му.
Загледа се през запотения прозорец на автобуса. През нощта снегът бе спрял. Снегорините бяха насипали еднометрови преспи покрай пътя. Всичкият този сняг беше свързан по някакъв начин със случилото се. С плана и с решението. Побелелият свят наподобяваше различна действителност и именно в условията на тази действителност Кристофер се канеше да извърши деянието си. А после, когато всички приключи, нещата пак ще се нормализират и ще възвърнат обичайната си форма. Най-сетне. Отмъсти ли за кончината на брат си, ще дойде време да погледне напред. От близо година Кристофер живееше в странно състояние: всичко му се струваше изтъкано от неясноти и въпросителни. Плуваше в лепкав сън наяве, неспособен да се измъкне. Раздели се с предишния си живот — твърдение, напълно лишено от преувеличение. Училището не го интересуваше, нищо не му се струваше важно, приятелите от седми и осми клас останаха в миналото, семейството му се разпадаше. Пушеше като комин и се напиваше поне веднъж седмично. Но всичко това, цялата тази безнадеждност си имаше край: граница, където приключва. Сега го осъзнаваше. Застреля ли убиеца на брат си, ще стигне до тази граница. Сякаш нечия ръка напътстваше събитията. Все едно режисьор се грижеше всичко, което трябва да се случи, да се осъществи. Този своеобразен „коректор“ на събитията се бе постарал бабата на Кристофер да му спомене за Уле Римборг на погребението на вуйчо му. Точно на него — на Кристофер. А после невидимата сила го накара да изгледа точно онзи безинтересен филм до края, за да види името Уле Римборг, да събере смелост и да се обади на леля си. А татко Лейф реши да го изпрати в Упсала именно сега.
Докато разсъждаваше и мислите му поемаха по отъпкани пътеки, неочаквано му се зави свят. Возеше се в автобус, пълен с непознати, сънливи, сърдити пътници, чийто бръмчащ двигател го движеше през побелялата местност, но същевременно Кристофер се намираше другаде, в друга история, много по-мащабна и съществена: в дълга верига от събития, където едното неизбежно води до другото и не можеш да спреш и да се върнеш назад, след като веднъж си решил накъде да поемеш. Няма как да поправиш вече сторени грешки. И изведнъж, докато в това зимно декемврийски утро автобусът бавно напредваше по натоварената улица в Упсала, Кристофер осъзна, че всъщност това са законите на живота. Той следваше именно този модел. Станалото — станало. Важно е да прецениш какво да направиш оттам насетне.