Петък, 3 декември, започна с нови снежни бури. Макар да не предизвикаха хаос като последната виелица, не пощадиха съвсем пътищата. Общественият транспорт в Южна и Западна Швеция се движеше със сериозни закъснения и Гунар Барбароти благодари на далновидността си да си запази билет за ранния влак в шест сутринта. При нормални атмосферни условия щеше да стигне в Стокхолм в десет, но сега пътуването отне шест часа. Понеже горчивият опит от премеждията с вътрешните полети още не бе избледнял в паметта му, той се запита дали в бъдеще да не се превърне в заклет привърженик на личния автомобил.
От друга страна обаче, пътищата едва ли бяха по-лесно проходими при зимни условия, а и оставаха два часа до срещата му с Кристина Хермансон. Пресече площад „Сентралплан“ и улица „Васа“ и се регистрира в хотел „Терминус“. Стаята му още не бе почистена и той се задоволи да остави багажа си на рецепцията. Излезе навън, повървя стотина метра из снежните парцали и обядва в „Йенсенс Бьофхюс“: кюфтета с лук по датски.
Докато се хранеше, го обзе нарастващо напрежение заради предстоящата среща. Дори започна да го сърби кожата на главата. Такива оплаквания получаваше обикновено при предстоящо стресиращо събитие. А дали не е пърхот? Проблемът се появяваше периодично, докато течеше разводът. След като всичко приключи и двамата с Хелена заживяха отделно, след като подписаха всички документи и отворените рани започнаха да заздравяват, пърхотът изчезна. Фризьорката му, млада дама с четирийсет и осем безупречни зъба и очи, дълбоки като кладенци, твърдеше, че пърхотът е психосоматично оплакване. Тя не можеше да произнесе тази сложна дума, но за две години и половина професионален опит бе установила, че щастливите хора не страдат от пърхот.
„Но аз се чувствам добре — помисли си Барбароти и си поръча двойно еспресо и парче торта. — По-щастлив не съм се чувствал, откакто се събрах с Вероника в гимназията.“
Следователно го мъчеше не пърхот, а гъделичкащо нетърпение преди срещата. Погледна си часовника. Оставаха още четирийсет и пет минути. „Роял Викинг“ се намираше диагонално на мястото му в кафенето. Прекрасна позиция да наблюдава кога ще се появи Кристина или, по-точно, дали се задава, откъдето трябва. И все пак му се струваше по-умно да я изчака в хотела и така да си осигури преднина.
Крайно време беше да обмисли тактиката си. Какво ще й каже? „Чух, че съпругът ви бил психопат. Вярно ли е?“
Барбароти прецени, че ситуацията изисква по-внимателен подход. И най-дребната проява на невъздържаност често води до провал — на това го бе научил професионалният му опит, който далеч надхвърляше две години и половина.
От друга страна, мнозина го смятаха за най-способния детектив в страната (или най-малкото в Западна Швеция). Знаеше го от отлично осведомени източници, ала понякога се питаше дали не го бъркат с другиго.
„О, Боже — подхвана наум Гунар, — нека Ти предложа сделка.“
И Господ го изслуша, макар и малко разсеяно.
— Как така нямаш време? — учуди се Якоб Вилниус.
— Имам среща.
— Нали те предупредих, че Цимерман ще е в града и ще иска да обядва с нас.
— Съжалявам, забравих.
— С кого имаш среща?
— С една приятелка.
— С коя?
— Казва се Хенриет, не я познаваш. С нея сме близки още отпреди да се омъжа за теб.
— Нали осъзнаваш колко ценен за мен е Цимерман? Кога си се уговорила с тази Хенриет?
— В два.
— Къде?
— В… „Роял Викинг“.
— Аха. С Цимерман ще обядваме в „Рюдберг“ в дванайсет и половина. Ела с нас. После ще стигнеш навреме за срещата, имаш само пет минути път. Хенриет ще почака половин час, ако се наложи да закъснееш, нали?
— Не знам…
— Тръгвам. Гледай да си там най-късно в дванайсет и половина. И си сложи нещо по-отворено, нали го знаеш какъв е.
— За бога, Якоб, бременна съм в седмия месец.
— Но гърдите ти не са се смалили, нали? Дванайсет и половина, „Рюдберг“. Стига си се опъвала, Кристина.
Докато гледаше как той се качва в таксито, храната в стомаха й мигом се издигна нагоре като кол, забит в плът.
Явно бе направил добро впечатление, защото в два следобед ръководителят му, Грегер Флудберг, с когото не се бяха виждали от понеделник, му позволи да си тръгне по-рано, подаде му традиционния найлонов плик от „Консум“ и му обясни, че след като е работил цяла седмица без възнаграждение, може спокойно да си напълни плика с лакомства. Братът на Грегер Флудберг работеше като зъболекар в Сундсвал и напоследък клиентелата му бе намаляла.
Шефът тупна Кристофер по гърба, разсмя се гръмогласно и смехът му отекна в помещението. Момчето се насили да се засмее възможно най-искрено. После най-чинно напълни плика с пет килограма лакомства според указанията, сбогува се с Урбан, Лена и Маргарита — негови помощници и ментори по време на практиката — и остави униформеното си зелено яке. Взе си сака и плика и си тръгна.