— Защо не помолиш Ева? — отвърна му с въпрос Кристина.
— Полудяла ли си?
— За колко време?
— Докато си намеря квартира. Най-много няколко седмици.
— Нали знаеш, че съвсем скоро ще ставам майка?
— Да. Ако не е удобно, ще отседна другаде.
— Добре, идвай, нахалнико.
И така, Роберт остана в къщата на Кристина и Якоб (и на Келвин, който се роди през първата седмица на май) до средата на юни. После се премести в семпло двустайно жилище на остров Кунгсхолмен[5], където живееше и до ден-днешен. По същото време започна работа като барман в кръчма и започна да се замисля, че животът го подмята както вятър — сламка. Роберт напомняше насекомо пред електрическа крушка — ту се приближава, ту се отдръпва и така до безкрай.
Дали ще се приближи и ще изгори? До кое да се приближи?
Намираше се горе-долу в същото положение — само дето смени кръчмата и започна почасова работа в безплатния вестник „Метро“, — когато през май 2005 прочете обява в „Афтенпостен“, че набират кандидати за риалити предаването „Пленниците на Ко Фук“, и реши да се яви на кастинг: най-пагубното решение през целия му живот.
„Е, поне имам машина за еспресо — утеши се наум той и сипа кафе за втора чаша. — За повечето хора по света това е лукс.“
Не успя да се впусне в нова равносметка за водовъртежа от травмиращи събития от ноември и декември, защото телефонът звънна.
— Как се чувстваш? — попита Кристина.
Същия въпрос му бе задала и майка му. Повтори отговора:
— Ами как? Все така.
— Искаш ли да пътуваш с нас? Имаме място.
— Не, благодаря. Ще тръгна с моята кола. Утре имам да свърша малко работа.
— Представям си.
Какво намекваше? Нима той наистина трябва да изпълни някакви свои задължения? Задължения, които всички останали смятаха за негови естествени грижи, но не и той?
— Е, добре тогава — приключи разговора той. — До утре вечер.
— Роберт?
— Да?
— Нищо, нищо. Ще поговорим, като се видим.
— Добре, чао.
— Чао.
Затваряйки, се сети какво очакват от него: да се самоубие. Всички го очакваха: Макс от вестника, психотерапевтът му… Точно затова държеше да му плаща след всеки сеанс. Дори сестра му.
4
Якоб Вилниус отвори барчето и извади бутилка „Лафройг“.
— Искаш ли?
— Келвин заспа ли?
— Като къпан.
— Добре, налей ми един сантиметър. Какво казваше за Джеферсън?
Кристина се облегна в големия диван с форма на банан и се опита да прецени дали е ядосана, или просто изморена.
Или очаква прилив на раздразнение и се чувства психически напрегната заради мълчаливия конфликт, който неизменно щеше да отрови следващите й дни. „Трябва да се отърся от тези нелепи и недостойни усещания — помисли си тя. — Ще оставя тук душата си и ще се включа в театъра. Голям човек съм. Освен това ще мине бързо.“
Якоб постави две чаши върху масата и седна до нея.
— Обади се от Осло.
— Джеферсън ли?
— Да. Ще успее да се отбие в Стокхолм. Много важно е да се срещна с него няколко часа преди Коледа.
Раздразнението я връхлетя за секунда.
— Какво се опитваш да кажеш?
Якоб прикова изпитателен поглед в нея, докато въртеше чашата в ръката си. „Непроницаем като котка, вторачена в телетекст“, помисли си Кристина. Нищо ново. По устните му — извити като контурите на дивана — не се долавяше ирония, а бледозелените му очи не издаваха никакви намерения. Някога тя копнееше да се потопи в тези очи. Именно това само привидно отсъствие на съпротива го превръщаше в непобедим противник и създаваше впечатлението, че… — Кристина отмести поглед от него и се замисли —… че всеки назряващ конфликт съществува само в нея. Струваше й се ужасно несправедливо; преди четири години я бе омаяла именно тази негова примитивна гъвкавост. Така ли да я нарече? През ума й светкавично — и не за пръв път — прелетя мисълта, че вероятно точно това качество ще се превърне в причина да го зареже. „Повече би ти отивало да участваш във филм, Якоб Вилниус. Много повече.“
— Наздраве, Кристина. Опитвам се да кажа, че ако американците имат желание да инвестират десет милиона в проекта „Самсон“, ще бъде глупаво да пропилеем този шанс заради някаква противна семейна вечеря. „Противна“ е определение от устата на посветен в тази традиция и уравновесен наблюдател, какъвто аз не…
— Разбрах те. И кога по-точно пристига този Джеферсън?