— Така ли?
Само това успя да се изтръгне от гърлото й. Той пак отпи от водата и извади химикалка от предния джоб на сакото си. Повъртя я в ръце със замислен вид и поглед, вторачен във въздуха.
— Ако изчезването на Хенрик подлежи на… вътрешно обяснение, то неминуемо ще има сериозни последствия върху разследването.
— Вътрешно обяснение ли?
— Да.
— Нищо не разбирам.
— Извинете, изразих се неясно. Ако Хенрик, да кажем, е бил убит, и убийството му е свързано със ситуация в семейството ви, то вероятно някой… един или двама, освен убиеца… разполагат с ценна информация по случая.
Инспекторът се стараеше да говори изключително бавно, изговаряше отчетливо всяка дума и наблягаше допълнително върху нея, внимателно почуквайки с химикалката по ръба на масата. Кристина се запита дали е усвоил този трик, за да тласка свидетелите към срив. Дали цели да я доведе до криза и признания? „Най-вероятно да — прецени тя. — Мисли, че крия нещо, и прави разни намеци, за да ме извади от равновесие.“
Подразни се, задето инспекторът я подценява, и гневът й вдъхна сили. Поизправи се на стола и се наведе напред.
— Инспектор Барбароти, ще ви призная нещо.
— Какво?
— Не разбирам за какво говорите и недоумявам защо поискахте да се срещнем. Останах с впечатлението, че по случая на Хенрик има раздвижване, и затова се съгласих да поговоря с вас. Но досега…
Той я прекъсна с жест:
— Извинете, но се налага да разберете правилата на играта.
— Каква игра?
— Не забравяйте, че като полицай съм длъжен да изясня обстоятелствата около изчезването на вашия племенник. Затова не желая… и не мога… да ви разкривам всички аспекти от разследването на случая. Задачата ми е да открия истината, а истината невинаги излиза наяве, ако сложиш всички карти върху масата.
Кристина усети, че се е втренчила в него. Какви ги говори този човек, за бога? Наизуст ли бръщолеви, или наистина е узнал нещо? Дали блъфира? Затова ли използва метафората за картите?
— Какво искате да кажете? — попита тя. — И с какво искате да ви помогна?
— Съпругът ви — подхвана той и сякаш натисна главата й под вода. Изведнъж силата и волята й да се съпротивлява се изпариха.
— Какво за него? — попита тя. Задушаваше се.
— Що за човек е той в действителност?
Ако я бяха свързали с детектор на лъжата, щяха да я разобличат на мига. Сърцето й запрепуска, слепоочията й пламнаха. „Защо не се подготвих? Та нали тази атака е единственото, от което трябва да се боя? Защо изведнъж се почувствах напълно безпомощна?“
— Обичам Якоб — едва просъска тя. — Защо, по дяволите, ме разпитвате за него?
Кристина не знаеше дали гневът замаскира паниката достатъчно убедително, или не. Инспекторът я изгледа изпитателно.
— Защото получих сведения. За съжаление не мога да ги споделя с вас.
— За Якоб ли?
— Да.
— Само това?
— Не съвсем. Длъжен съм да ви попитам дали смятате съпруга си за способен на убийство.
— Какво, по дяв…?
— На теория. В критична ситуация. Е?
Не му отговори. Само поклати глава и изпи водата в чашата си. После го попита възнамерява ли да й поднесе още някоя инсинуация, или е свободна да си върви.
Барбароти кимна. Изрази съжаление, задето е схванала някои неща погрешно. Кристина му благодари, стана и си тръгна.
„Схванала съм някои неща погрешно, а? — мислеше си тя, докато таксито минаваше покрай ледената пързалка в квартал „Юханесхов“. — И как трябваше да ги схвана, ако мога да попитам?“
И най-важното: как би реагирала, ако наистина не знаеше за какво говори полицаят? Както преди малко или по съвсем различен начин?
Кристина нямаше как да го знае, но не се съмняваше, че инспекторът ще търси отговор именно между редовете на казаното от нея. Е, тя поне успя да избегне нервен срив. Не реши проблема кардинално, а само отложи опасността, но повече не би могла и да иска. Погледна си часовника. След по-малко от две денонощия ще се вози в самолета за Банкок. Направо… не й се вярваше.
Чак след като плати на вежливия тъмноок шофьор и влезе в къщата на „Мусерунвеген“, в главата й се появи въпросът от кого инспекторът е получил тревожни сведения за Якоб. Едва ли си ги беше съчинил…
40
В шест и половина вечерта Кристофер Грунт се шляеше безцелно из центъра на Стокхолм. До началото на филма в кино „Риголето“ оставаха четирийсет и пет минути. Избра да гледа „Обичайните заподозрени“ — някой му го беше препоръчал. Времето се нижеше мудно. Кристофер изяде един хамбургер в „Макдоналдс“ и се поразходи из магазините: „Оленс“, „ПУБ“. Натъпка се до прилошаване със сладкиши и изхвърли последните в една кофа за смет. Ако пак му се прияде, в сейфа на гарата го очакваха още четири килограма. Снегът бе спрял. Улиците и тротоарите тънеха в киша. Навсякъде гъмжеше от хора и автомобили. Неочаквано Кристофер се озова на познато място. „Креатима“? Така ли се казваше и по онова време? Беше почти сигурен, че магазинът за бои и художнически материали някога носеше друго име. Тук бяха застреляли Улоф Палме. Спря. Беше се случило, преди той да се роди, но по време на посещенията му в Стокхолм поне три пъти му бяха показвали лобното място на политика.