— … за да си държиш езика зад зъбите.
— Не те разбирам.
— Нима? Според мен ме разбираш доста добре. Днес следобед Цимерман се сети, че е забравил нещо важно в хотелската си стая — отседнал е в „Роял Викинг“ — и към три и петнайсет го закарах дотам. Тогава сигурно си пиела кафе с твоята приятелка… как й беше името?
— Хенриет.
Изведнъж тя забрави дали не беше казала Юсефин. И двете имена бяха на реално съществуващи жени. Кристина никак не умееше да лъже и затова дори в тази ситуация бе прибегнела до полуистина.
— А, да, Хенриет. Но най-интересното е, че… Ще отгатнеш ли кое е най-интересното?
— Не. Нищо не разбирам… Какви ги говориш, Якоб?
Той си наля четири сантиметра вино, запуши грижливо бутилката и отпи. Чак тогава сметна за необходимо да й отговори:
— Най-интересното е, че докато чаках в колата Цимерман да се върне, забелязах един познат да излиза от хотела. Още ли не ти просветва?
Тя поклати глава. Заби нокти в дланите си. Прииска й се този акт на автоагресия да е смъртоносен. Или поне да я превърна в невидима.
— Онова шибано ченге, дето се обади преди няколко дни. Сигурна ли си, че не ти се пие малко уиски? Тази вечер ни предстои дълъг разговор.
41
Времето течеше мудно. Кристофер се качи в мотрисата по зелената линия на метрото и се сети за онова странно желание, което изпитваше преди близо година, когато цялото семейство пътуваше към Шумлинге и нещастието още не се бе случило: да прескочи отрязък от живота си.
Ако паметта не го лъжеше, тогава си мечтаеше да се прехвърли три-четири дни напред в бъдещето, за да се прибере в Сундсвал и да се намира близо до Линда Гранберг. Същата, която после му изневери с единия от братята Нисканен от Лиден, а после се премести в Драмен. Тогава Кристофер разсъждаваше незряло. А се бе случило едва преди година. Но през това време се случиха много неща. Безспорно.
Ала в момента, в тази мрачна, съдбоносна декемврийска вечер, точно в секундата, когато влакът потегли рязко, в главата му се появи същото желание: да се пренесе в бъдещето. Само дето този път Кристофер не искаше да пропусне четири дни, а само… два часа.
За да му се размине обикалянето в тъмното и в студа.
И за да не се наложи да чака дълго. Очакваше да пристигне на станция „Скугсширкогорден“ — „Горското гробище“ — някъде между девет и половина и десет: ужасно рано. Да можеше да изманипулира времето и да пристигне в дванайсет без петнайсет! „Това би бил идеалният час“ — помисли си Кристофер. Ала при сегашните обстоятелства нямаше как да се отправи директно към улица „Мусерунвеген“. Не и преди полунощ. Твърде рисковано е дори за разузнаване из квартала, защото имаше опасност някой да го види и да го запомни. Кристофер бе решил твърдо да не влиза в къщата преди един часа след полунощ. А най-добре му се струваше да проникне в дома на Якоб и Кристина още по-късно, поне час след като изгасят осветлението. Не възнамеряваше изобщо да се отклонява от предначертания план. Придържа ли се стриктно към него, ще се предпази от вземането на погрешни решения в хода на действията.
Налагаше се да убие поне два часа, преди да настъпи удобният момент. Струваха му се цяла вечност. Нищо не му пречеше, разбира се, да се повози в метрото напред-назад, да слезе и да се качи няколко пъти, колкото да си намери занимание, но Кристофер не се чувстваше комфортно в подземните мотриси. Метрото го плашеше със своята враждебност.
Във въздуха се носеше някаква нагнетеност и сякаш щеше да избухне всеки момент. Малко по-нататък във вагона беснееха група младежи, а мъжът срещу Кристофер несъмнено беше дрогиран: кривоглед мъпет-великан, който непрекъснато си дъвчи долната устна и се чеше по дланите. Навярно тежеше около сто и петдесет килограма. Една грешна мисъл в подстриганата му нула номер глава и Кристофер можеше да го отнесе само защото му се е сторило, че го гледа нахално, или защото има вид на дълбок провинциалист.
„Тогава ще застрелям този идиот“ — зарече се наум Кристофер и от гърлото му без малко да се изтръгне отчаян смях. Успя да го задуши и реши да се престори на заспал. Спящ човек едва ли действа провокативно. Затвори очи и опря глава на прозореца. Мотрисата намали. Металически глас съобщи, че пристигат на станция „Сканстул“. Оставаха още пет станции. Кристофер ги бе научил наизуст: „Гюлмаршплан“, „Шермарбринк“, „Блосют“, „Сандсборг“ и след това „Скугсширкогорден“, където трябва да слезе. Дали да не се поразходи из гробището? Доколкото знаеше, било доста голямо. Може пък една обиколка на злокобното място да се окаже идеалното вдъхновение за бъдещ убиец. А дали да не изпробва пистолета там?