Не, би било прекалено да стреля из гробището. Но ако се пошляе и събере смелост, ще му помогне. Ще изпуши няколко цигари, ще си купи кренвирш и шоколадово мляко — има достатъчно пари — и ще се концентрира върху предстоящото. Така няма и да премръзне.
А после — по булевард „Нюнесвеген“, към квартал „Гамла Еншеде“ и по улица „Мусерунвеген“. „Как ти се струва планът ми, Хенрик?“ Мотрисата отново започна да намалява, при триенето с релсите се появи свистене и Хенрик му отговори, че планът е дяволски добър.
В санаториума, където лекуваха Ева, часовете за посещения не бяха строго определени. Всъщност от терапевтична гледна точка не се препоръчваха визити от външния свят, а по общо мнение неочакваните гости се отразяваха негативно върху здравето на пациентите. В петък вечерта обаче персоналът направи изключение за Бенита Ормсон. Тя беше не само стара приятелка на Ева Грунт Хермансон, но и работеше като психиатър. Залиташе малко повече към когнитивната психология[41] — в научните среди определено бе известна с тези свои предпочитания, — но лекуващите лекари на Ева не смятаха, че едночасов разговор с Бенита ще й се отрази зле. А и беше петък — денят преди уикенда, който госпожа Хермансон Грунт по график следваше да прекарва в компанията на семейството си.
Бенита Ормсон донесе на приятелката си два подаръка. Изчака да останат насаме и ги извади: пликче с карамелени бонбони и Библията.
— Не съм религиозна — обясни Ева.
— Нито пък аз — увери я Бенита Ормсон. — Не би ми хрумнало и да ставам. Но Библията е нещо съвсем различно.
— Хм.
— Как си всъщност?
— Какво имаш предвид с „всъщност“?
— Виждам, че ти харесва да живееш тук, и според мен си достатъчно интелигентна да си намериш причина.
Ева помълча със замислен вид.
— Богатият интелект често се оказва надценяван спътник — напомни тя.
— Съгласна съм. Пътищата на сърцето понякога са неведоми за разума.
— Чувала съм тази мъдрост. Но според мен моят проблем се корени в друго: не виждам причина да продължавам да живея.
— Тогава защо продължаваш?
— Да живея ли?
— Да.
— И аз не знам. Вероятно съм възприела живота като един дълг: длъжни сме да живеем живота, щом ни е даден.
Бенита Ормсон кимна.
— И си прегърнала тези възгледи след изчезването на сина ти?
— Да. Осъзнавам, че тези възгледи навярно спохождат… в по-голяма или в по-малка степен… почти всички хора и повечето съумяват да се справят и да продължат напред. Аз обаче не мога. Случилото се… ме порази прекалено жестоко.
— Смяташ, че Хенрик е мъртъв, така ли?
— Да, предполагам.
— Защо точно Хенрик е означавал всичко за теб?
— Не аз решавам това. Може ли да си взема един карамелен бонбон?
— Разбира се, заповядай.
— Май не съм яла такива бонбони от студентските си години.
— И аз. Но защо точно Хенрик? Създавайки деца, човек е длъжен да приеме условието, че те могат да умрат преди него. Гаранции няма. Знаеш го не по-зле от всички родители.
— Да, но… бях го забравила.
Бенита Ормсон се засмя.
— Да, май наистина си го забравила, Ева. Навярно си забравила и доста други неща. Това впрочем важи за всички ни и обикновено върши работа до четирийсетата годишнина. Намираш се в добра компания.
— Не желая да бъда част от такива компании.
— Знам. Ти не си общителна, Ева, но понякога човек е безсилен да се справи сам. Затова ти донесох Библията.
— За бога, Бенита, знаеш, че не съм…
— Все с някого трябва да общуваш, Ева. Все с някого трябва да поговориш. Четирийсет години си нямала друг събеседник, освен себе си и си се изморила. Налага се да избираш: или с други хора, или с Господ.
— Не са ми нужни подобни…
Бенита Ормсон вдигна ръка и Ева млъкна, взе си втори бонбон и изгледа приятелката си с очи, преливащи от недоверие. Изминаха няколко секунди.
— Разбирам — кимна Бенита Ормсон. — Предпочиташ да държиш всички врати затворени. Отказваш да отвориш и на мен. Решението зависи само от теб, Ева, животът си е твой. Не съм ни най-малко религиозна, знаеш го. Навярно изобщо не мога да се нарека и вярваща. Но в тази книга е събран човешки опит от десет хиляди години. Тя не пропагандира нищо, а учи на мъдрост. А ти се нуждаеш от утеха. От отрада, любов и силна доза милост. Нищо друго не може да ти помогне. Всички останали въпроси са твърде маловажни. Сигурна съм, че си достатъчно прозорлива да го разбереш. Ала не си мъдра. Свила си се в черупката си, Ева, предпочела си да се затвориш с Хенрик в отделна стая, където цари пълен мрак. Погрижи се поне да я разшириш малко, пропусни малко светлина. Но, пак казвам, ти решаваш, а аз…