— Какво — ти?
— Аз съм само вестоносецът. Don’t shoot the messenger[42].
— Това ми е ясно.
— Още по-добре.
— Тези бонбони са много вкусни. Само като си помисля колко отдавна беше… а явно още ги има.
— Има ги, разбира се, Ева.
Тишина. Продължителна тишина. Санитар открехна вратата, надникна и като видя двете жени, седнали на леглата, се оттегли и затвори.
— За какво мислиш, Ева?
— За… за Кристофер. Извинявай, Бенита, но трябва да се обадя на мъжа ми.
— Ти знаеш най-добре какво трябва да направиш, Ева. И днес, и през всички останали дни.
— Благодаря ти, Бенита. Благодаря ти за посещението, но е време да се погрижа за нещо.
— Разбира се, Ева. Разбира се. Оставям ти Библията и бонбоните. Ще дойда пак някой ден.
И все пак тя успяваше някак да устои.
Сама се изненадваше как още намира сили да парира яростните атаки на Якоб. Навярно предимството й се криеше в трезвеното й състояние. Якоб пиеше чаша след чаша вино и гласът му придобиваше все повече звучност, но той не избухваше. Продължаваше да запазва спокойствие. Лежеше като кобра на слънце и дебнеше. „Ето в това се състои проблемът му — разсъждаваше тя. — Основният му проблем в живота: той трупа ли, трупа чувства у себе си, без да ги проявява, но в един момент нещата ескалират и той избухва.“ Ала и тези своеобразни експлозии бяха някак хладни, премерени. Якоб никога не губеше самообладание, не и напълно. Дори когато уби Хенрик, контролираше положението.
Дори тогава. Ето това й се струваше най-зловещо и отблъскващо.
Контролът. Нечовешкото спокойствие.
— Как ти се стори? — попита Якоб.
— Кой?
— Онова ченге. Говоря за посещението му през януари.
Часовникът показваше единайсет и четвърт. Двамата седяха във фотьойли пред камината. От два часа Келвин спеше горе. Якоб запали тънка черна пура „Баринк“. Пушеше само такива пури. По негова поръчка един малък магазин на улица „Хурн“ внасяше „Баринк“ — специално за Якоб.
— Почти не си го спомням — отвърна Кристина. — Може ли да говорим за нещо друго?
— За какво, например?
— За Тайланд. Хайде утре да купим няколко пътеводителя от центъра.
— Вече го направих. Отбих се в една книжарница и купих три. Тази подробност е уредена. Та как ти се стори, казваш?
— Не си спомням, Якоб. За бога, нали ти казах, че съм го забравила. Какво подозираш?
— Да подозирам?
— Да.
— Имам ли причини да подозирам нещо?
— Не, но по думите ти съдя, че си притеснен.
— Просто не вярвам в случайни съвпадения.
— Не те разбирам.
— Напротив.
— Не. Якоб, не те разбирам. Какво всъщност искаш да ти кажа? Нямам какво да крия.
Той отпи от виното и дръпна от пурата. Явно подбираше възможно най-язвителните аргументи.
— Слушай сега. Онова ченге звъни вкъщи в началото на седмицата и пита за теб. Живее в Шумлинге, на четирийсет мили оттук. Три дни по-късно го виждам да излиза от „Роял Викинг“ точно по времето, когато моята съпруга твърди, че пие кафе с приятелка, чието име никога не съм чувал…
— Колко от приятелките ми познаваш, Якоб?
— Две-три.
— Нищо подобно. Хайде, да си лягаме. Изморена съм…
— На мен ми се иска да си поговорим още, Кристина. Но щом темата ти е неприятна, ще я сменим. Изгаси осветлението, ако обичаш. Ела да се разположим на дивана. Да пусна ли малко джаз?
Кристина усещаше, че е възбуден. Гласът му звучеше по-оживено. Какво пък… Тя въздъхна безшумно и внимателно. Оставаха два дни. Все ще издържи.
В единайсет инспектор Барбароти се върна в хотелската си стая. След две чаши червено вино и четирийсет милилитра коняк продължаваше да зъзне. В Стокхолм цареше кучи студ, а северен вятър завихряше снега, който нагревателните кабели под уличното платно не бяха успели да стопят. „Добре че не живея тук — благодари си наум Гунар Барбароти. — Как оцеляват бездомните в този студ? Сигурно всяка нощ вкочанясват до смърт.“
От стаята се обади на Мариан. Тя го увери, че времето в Хелсингборг не е по-хубаво: едва три градуса над нулата, дъжд и силен западен вятър.
— Добре е в такъв студ да имаш до себе си мъж и чаша червено вино, та да се стоплиш — додаде тя.
Барбароти я попита дали от Сконе няма директен нощен влак за Стокхолм. Например, след половин час. Обеща на сутринта да я посрещне на гарата. Резервацията му в хотела включвала още една нощувка.