Получи се. За пореден път й се бе разминало. Само десет минути по-късно детската количка и пътната й чанта вече бяха регистрирани. Оставаше да мине през летищната проверка на ръчния багаж и да почака час на изход 15. Хвана Келвин за ръка и тръгна към скенерите. Показа двете бордни карти на един късо подстриган младеж в бяла риза и тъмна вратовръзка. Той й кимна вежливо, но не й върна документа.
— Секунда — помоли и кимна на свой колега.
Колегата му се приближи, огледа бордните карти, усмихна се на Кристина и Келвин и ги помоли да го последват през близката врата.
— Защо е необходимо? — попита тя.
— Свързано е с бременността ви — обясни дружелюбно служителят и я подкани да влезе в малка стая с две маси с по два стола до всяка. — Както навярно знаете, поемате известен риск, като летите в това състояние, и затова ще се наложи да попълните някои документи, формалност, нищо повече. Заповядайте, седнете.
Тя седна и сложи Келвин върху коляното си.
— Защо не ни предупредиха още когато регистрирахме багажа? — поинтересува се Кристина. — Или преди да купя билетите?
Той не отговори. Отвори се друга врата. Първоначално тя не го позна. Не разбра защо този човек влиза при нея. Но после бързо се досети. За всичко.
Той се прокашля.
— Кристина Хермансон, съпругът ви е открит мъртъв в дома ви на улица „Мусерунвеген“ в квартал „Гамла Еншеде“. Задържана сте по подозрение в убийство.
За миг тя затвори очи. Пак ги отвори.
— Разбирам, инспекторе. Явно сте схванали всичко. Съжалявам, задето се принудих да ви лъжа.
— Няма значение.
46
Ева Хермансон Грунт се наведе над кухненската маса и изгледа последователно сина си и мъжа си.
— Едно нещо разбрах през последните дни — подхвана тя.
— Беше тежко — обади се Лейф Грунт. — За всички ни.
— Разбрах, че трябва да мислим за Хенрик като за покойник. Защото той е покойник. Няма да можем да продължим напред, ако си въобразяваме друго.
— И аз мислих по този въпрос. Според мен си напълно права.
— И според мен — обади се Кристофер.
Ева Грунт Хермансон преплете пръсти около чашата с чай и известно време гледа замислено мъжа си и сина си.
— Изминалата година беше кошмарна — обобщи тя. — Но отсега нататък ще се опитваме да си спомняме само хубавите моменти с Хенрик и да не скърбим.
— Чудесна идея — съгласи се Лейф. — Какво ще кажеш, Кристофер?
— Да — младежът отметна дългия си перчем, за да вижда и двамата си родители.
Няколко секунди изминаха в мълчание. Лейф Грунт въздъхна.
— Добре тогава — обади се Ева. — Кристофер, трябва да се подстрижеш. Приятно ли мина практиката ти в Упсала?
— Да — Кристофер погледна към баща си. — Но се радвам, че се прибрах.
— Аз също. Отсега нататък ще се опитваме да гледаме напред.
— Няма да ни навреди — кимна Лейф Грунт.
— Ще те помоля да ми обясниш положението малко по-подробно — каза Ева Бакман.
— Разбирам те, но от цяло денонощие не съм мигнал, ако нямаш нищо…
— С нож, казваш?
— Да, с нож. Девет прободни рани в гърба; последните шест, когато е паднал на пода.
— И призна веднага?
— Дори не се наложи да я питам.
— А той…
— Убил е Хенрик Грунт, да.
— Тя обясни ли защо?
— Трябва да помисля.
— Какво?
— Ще се наложи да помисля.
— Чух те, но не разбрах какво ще обмисляш.
— Ситуацията е малко деликатна. Сдобих се с достатъчно сведения за смъртта на Хенрик Грунт и за Якоб Вилниус. Но част от получената информация е излишна. Не си струва да я оповестяваме или да я вписваме в заключителния доклад. Ще трябва да помисля.
— Не те разбирам.
— Нормално е. Нека се изразя така: понякога истината се оказва малко надценявано бижу.
— Сигурно си го прочел в… „Патока Доналд“ или в някоя от онези книги, в които обичаш да си вреш носа.
— По дяволите, Бакман, защо се държиш така? Какво ти пречи просто да ме поздравиш заради приключването на случая?