Выбрать главу

Тя стана и изпи чаша портокалов сок. Хапна сандвич с пълнозърнест хляб и сирене чедър. После застана пред огледалото в банята и разгледа тялото си. Не изглеждаше променено, макар преди няколко години да бе по-младо: стегнати гърди, плосък корем, приятно закръглени бедра. Нито следа от целулит. Изглеждаше много женствена. Ако беше мъж, гледката би й харесала.

Но вече се бе предала в ръцете на един самец за цял живот, нали? А той предпочиташе да се любят на тъмно. Най-вероятно, защото не искаше Кристина да вижда шкембето му. И така, единствена тя от време на време гледаше на светло добре поддържаното си тяло. Беше на 31, Якоб — на 43. Ако вместо да се събере с дванайсет години по-стар, си бе намерила дванайсет години по-млад мъж, значи щеше да се люби с деветнайсетгодишен. От вътрешната страна на бедрата й плъзна сладостна тръпка, но само толкова.

„Колко сме жалки и смешни ние, хората! — мина й през ум. — Защо губим толкова време и енергия в усилията да убедим себе си в смисъла на така наречения ни живот и по този начин го превръщаме в себично пътуване към гроба? Трябва да стана религиозна — осени я изведнъж. — Или поне да започна да се интересувам от нещо: от китове, от жените в Афганистан, от застрашени видове… Или поне от съпруга си и сина си?“

А защо не и от Роберт? Кристина не би си простила, ако брат й се самоубие.

А Якоб?

Как ще намери сили да продължи да живее с него?

Още при първата им среща той не пропусна да я поласкае. Похвали ръкописа й като най-забележителния сред общо двайсет и четири изпратени и погъделичка женската й суетност. Назначи я веднага. Тогава Кристина беше на двайсет и седем, но хлътна по него като наивна хлапачка, зажадняла за комплименти.

Запознаха се през май 2001-ва, а през август същата година се любиха за пръв път. Десетина минути преди да започнат, той й призна, че е женен и има две петнайсетгодишни дъщери близначки.

Тази откровеност го направи още по-привлекателен в нейните очи. След по-малко от шест месеца той се разведе и така опроверга мрачните пророкувания на приятелката й Карен („Никога не се развеждат! Как може да си толкова глупава! Никога ли не си отваряла книга по психология през живота си? Амеби като теб трябва да ги подложат на стерилизация!“). А чак когато Кристина забременя и вече подготвяха сватбата, тя научи, че Аника, майката на близначките, е изпреварила мъжа си с година в коварната игра кой-ще-си-намери-по-рано-нов-партньор. Всъщност новината й съобщи не Якоб, а Лиса — едната от двете близначки-пантери:

— Само не си въобразявай, че си изместила майка. Тя само чакаше да се появи някоя като теб!

Семейството на Якоб се премести в Лондон по времето, когато се роди Келвин. Аника и близначките си имаха нов алфа-самец. Споменът за тях избледня като стара снимка на силна слънчева светлина. Отношенията им с Якоб изглеждаха много странни за Кристина и тя се досещаше, че нещо в семейството е куцало сериозно, ала защо да рови из стари истории?

Къщата в „Гамла Еншеде“ струваше безумно скъпо, но Якоб Вилниус разполагаше с пари, престижна работа и отговорен пост. Представляваше нещо като златно момче в епохата на модерната, деперсонализирана, изцяло дигитална телевизия и бе изтърпял благополучно тежкия характер на две непоносими шефки — задача, непосилна за никой нормален човек. („Да, у него има нещо специално — отдавна бе признала пред себе си Кристина. — Но отсега не може да се каже дали занапред неговите качества ще се окажат полезни, или вредни за съвместния ни живот.“)

„Той се уреди с дванайсет години по-млада съпруга — мислеше си Кристина в тежки мигове. — С мен удари шестица от тотото и докато се съгласявам да се чукаме два пъти седмично, няма да ме зареже. А ако някой хубав ден умра от глад, сама ще съм си виновна.“

Ала през последните месеци недоволството от ежедневието им я глождеше все по-силно. Вече не можеше да го отрече. Изпитваше неистово желание да… „… да направя какво именно? — запита се тя и излезе от банята. — Да накажа Якоб?“ Що за нелепи мисли! Какво би спечелила тя, ако накаже Якоб? Що за подлости се промъкваха в съзнанието й?

Но разумът и чувствата отказваха да се помирят. Вечно се държаха за гушите. Ето в това се състоеше проблемът и Кристина го осъзнаваше.

„Колко съм примитивна — укори се наум тя и пак легна в двойното легло на безопасно разстояние от Якоб. — Но поне си давам сметка защо се държа така. Какво да се прави? Такъв е животът. Bonjour tristesse[6]… Но какво да правя? Или по-скоро: какво бих искала да направя?“

вернуться

6

Bonjour tristesse (фр.) — Добър ден, тъга. — Заглавие на роман от френската писателка Франсоаз Саган (1935–2004). — Бел. прев.