През следващия епизод, предпоследния, събрал 1 980 457 зрители, стана ясно, че зрителите, заложили на Мис Хелсингланд 1995, ще спечелят пет пъти по-голяма сума. В същия епизод се случи и друго: разочарованието и окаяното състояние на бившия хърделист Роберт Хермансон лъсна в целия си блясък. Пиян, застанал с лице към луната на морските плитчини, зрителите го видяха как се самозадоволява с енергични движения и силни стенания. Телевизионен хроникьор от нормандски вестник написа, че кадрите с мастурбиращия Роберт са се превърнали в своеобразен жалон.
Роберт Чекиджията се появи в повече заглавия, отколкото Мис Хелсингланд, а в предпоследния епизод (2 011 775 зрители) хокеистът изненадващо (индивидуален коефициент: 6,60, по двойки: 21,33) се оказа щастливият осеменител и баща на заченатото дете. Роберт вече бе напуснал остров Ко Фук и се намираше в Швеция, на неизвестно за медиите място, където се възстановяваше от шока.
Роберт нахлупи шапката над челото си, сложи си очилата с жълтеникави стъкла и чак тогава влезе в бензиностанцията да плати. Купи си кафе и цигари. Изведнъж бе осъзнал, че няма да изтърпи нито баща си, нито по-голямата си сестра без достатъчно количество никотин в кръвта.
Четири и петнайсет на 19 декември. До Шумлинге оставаше само час и половина път. Роберт обиколи пеш бензиностанцията четири пъти, за да убие малко време. Изпуши две цигари. Обеща да пристигне в седем и не виждаше причина да се появява по-рано в дома на родителите си. Качи се отново в колата. Непрекъснато му се струваше, че ще подрани. Какво пречи да спре още веднъж? Да си купи газирана вода с аромат на лимон и дъвка от друга бензиностанция и да се позабави още десетина минути?
Излезе на пътя и пое по шосето. Опитваше се да си представи как изглежда Жанет Андершон — неговата потенциална спасителка от нещастието, в което бе затънал, — но въображението му не рисуваше образа й особено услужливо. И все пак мисълта, че още като тийнейджърка си е падала по него, му се струваше все по-примамлива. Сексуално желание, таено и потискано в продължение на петнайсет-двайсет години — каква по-благодатна почва, за да избуи с неукротима страст?
Ала Роберт не успя да съсредоточи мислите си върху Жанет. След десет-петнайсет минути шофиране го обзе нещо непознато. Връхлетя го силно, парализиращо безпокойство — толкова неконтролируемо, че се принуди да спре на първия появил се паркинг. Слезе от колата и запали цигара.
Огледа се. Съвсем обикновен паркинг. В сивкавия негостоприемен следобеден сумрак наоколо не се виждаха други спрели автомобили. Асфалтът блестеше. Нямаше сняг, а температурите не бяха падали под нулата. От двете страни на шосето се простираше гъста борова гора. По пътя почти не минаваха коли: по една на минута във всяка посока. Духаше лек северен ветрец, ако Роберт не бъркаше посоката.
Ала не обстановката внасяше смут в душата му. Объркваше го бавно настъпващо усещане — едновременно познато и чуждо. Идваше от мястото между стомаха и гръдния кош, вероятно от слънчевия сплит, и се разрастваше постепенно, сякаш се издигаше нагоре, изпепелявайки всичко по пътя си. В него гореше пожар и го разяждаше неумолимо като гангрена. Чувстваше се безсилен да го потуши. Оставаше му само да се примири и да чака.
„Ще умра — помисли си. — Ще умра точно тук, на този мрачен паркинг. Не мога да спра смъртта. Дори няма нужда да се хвърлям пред някоя кола. Отдавна усещам кълновете на смъртта. Посети в мен от години, те са растели, изчаквайки да удари техният час. И той дойде. Не мога да мръдна. Наистина не мога. Всички части на тялото ми са се вцепенили. Ето го края. Така и не успях да издам романа. Никой никога няма да прочете „Човек без куче“.
Опита се да поднесе цигарата към устните си, но ръката му не се подчини. Помъчи се да раздвижи пръстите си и да я пусне на земята, ала те дори не потрепериха, за да покажат, че сигналът от мозъка е стигнал до тях. Роберт понечи да извърне глава и да насочи поглед към колата вместо към тъмната гора и тревожното небе. Не успя. Главата му изобщо не помръдна.
Почти без да усети, цигарата се плъзна между пръстите му и падна на десетина сантиметра от десния му крак. Огънчето й продължи да тлее още малко и постепенно изгасна. Роберт видя това с периферното си зрение, без да поглежда надолу.
„Божичко! — стресна се той. — Да не съм вече мъртъв? Или умирам в момента? Да не би в този миг да… да напускам тялото си и да се преобразявам в друго?“