И все пак всичко му се виждаше като неделимо цяло. В гърдите чувстваше тъпа болка, дишаше пресекливо, продължаваше да усеща вятъра, чийто допир о потното чело му се струваше мъртвешки студен. Заслепиха го ярките фарове на приближаваща кола. Подмина го и продължи. Светлина и звуци. Светлина и звуци.
По същия начин минаха още неизвестен брой автомобили за неизвестен брой минути. Наоколо се случиха неизвестно колко неща… или изобщо не се случиха. После Роберт залитна напред в североизточна посока с прибрани към тялото ръце. Точно преди да се строполи, успя да помръдне така, че да се приземи върху дясното си рамо. Остана да лежи, обърнат надясно, с изпънати крайници. Не изпитваше болка. Само долната му челюст започна да трепери. Безуспешно се помъчи да свие пръстите си в юмрук. Опита се да овладее конвулсивните движения на челюстта си, но не успя. После припадна.
Между две решетки в клетката на безсъзнанието, в което изпадна, се промъкна кратък сън. Роберт е дете — едва на четири-пет години. Стои пред баща си. Току-що се е напишкал.
— Направил си го нарочно — отсича татко Карл-Ерик.
— Не — клати глава малкият. — Не беше нарочно. Стана случайно.
— Напротив. Познавам те, направил си го нарочно. Можел си да устискаш до тоалетната, но си искал да тормозиш майка си, като я принудиш да ти пере опиканите дрехи.
— Не, не — настоява Роберт, а сълзите напират в гърлото му. — Не е така. Стана случайно. Сам ще си изпера опишканите дрешки.
Баща му яростно свива ръце в юмруци:
— Лъжеш! Напикаваш се нарочно, изтощаваш майка си, а сега и лъжеш. Защо сме те създали според теб?
— Не знам, не знам — вика отчаян Роберт. — Не съм виновен! Не си прав, татко. Обичам ви всички. Оставете ме жив, ще ви го докажа.
Ала баща му слага кутия върху голямото писалище, отваря я и изважда отвътре главата на Кристина — окървавена, явно откъсната от тялото. Баща му я държи за косата с изпъната напред ръка, а главата се люлее наляво-надясно над писалището. Кристина изглежда много тъжна. Накрая бащата на Роберт хвърля главата към него, а Роберт — замалко пак да се напикае — като хандбален вратар в опит да спаси умело насочен към вратата му удар, протяга ръце да улови главата на сестра си, но точно преди да докосне червеникавата й коса с върха на пръстите си, се събуди.
Изправи се бързо. Направи три крачки към гората, разкопча си ципа и се облекчи.
Върна се в колата. Трепереше от студ. Едва успя да завърти ключа и да запали.
— Не, не — възпротиви се Ева Хермансон Грунт. — После ще слушаме аудиокнига. Сега искам Хенрик да ни разкаже подробно за първия си семестър в университета. Този период представлява крайъгълен камък в личностното развитие на всеки човек, независимо дали ни се иска, или не.
Лейф Грунт въздъхна и изключи CD-плейъра. Собственото си личностно развитие бе приключил след двугодишно гимназиално обучение по търговия. Той, разбира се, като добър баща и човек, израснал в университетски град — в Салабаке, макар домът му да се намираше на известно разстояние от сградата на висшето училище — също нямаше търпение да научи как синът му е прекарал първия си семестър в Упсала. Хенрик обаче беше изцяло Евина територия. Тя притежаваше монопол върху него. Явно си го бе присвоила още докато го е носела в утробата си и после положението само се беше затвърдило. Особено сега, когато Хенрик учеше право, живееше в един коридор с други студенти, участваше в студентски обединения, ходеше по купони, на събирания по мъжки, на следобедни разпивки, пееше студентския химн и какво ли още не.
„Мда… — мислеше си Лейф Грунт. — От него сигурно ще стане човек.“
— Всичко е наред — отвърна Хенрик.
— Наред ли? — удиви се мама Ева от лаконичността му. — Ще те помоля да поразкажеш по-подробно. Всички изпити ще се проведат през януари, нали? Странна работа, първият семестър продължава и през новата година. По мое време не беше така. Е, оставали са ми изпити и за януари, но не и всички! Все пак имаш три седмици да залягаш над учебниците, нали?
— Не се притеснявайте — успокои ги Хенрик. — Цял семестър уча заедно с още трима колеги. На втори януари започваме. Десет дни ще зубрим без почивка.
— Нали си взе учебниците? — попита майка му с леко безпокойство в гласа.
— Не всички. Не се тревожете… за изпитите.
Лейф Грунт тръгна да изпреварва един мръсножълт немски камион и понеже Ева Хермансон Грунт избягваше да говори по време на подобни маневри, в колата настъпи десетсекундна тишина. Кристофер хвърли бърз поглед към брат си на задната седалка. От паузата, която Хенрик направи, по-малкият остана с впечатлението, че за изпитите родителите му не бива да се тревожат, но има нещо друго, наистина обезпокоително.